Незавършената война, която разтърси Републиканската партия

Тръмп призна, че войната с Иран е коствала на републиканците контрола върху Конгреса. Неговият вицепрезидент вече преговаря за изход от тази война. Поуката за демократите не е просто, че войната е лоша политика, а че война без съгласие е неустойчива политика


Д-р Сара Нойман

На 4 ноември 2026 г. Доналд Тръмп призна нещо забележително в Белия дом: войната, която започна срещу Иран, е спомогнала партията му да загуби и двете камари на Конгреса.

„Мисля, че това в голяма степен е вярно“, каза той, посочвайки кратковременния скок в цените на бензина като причина.

Но той не изпитваше разкаяние.

Призна, че ако трябва да избира отново, би направил същото. И след това добави: „Не може да позволите на Иран да има ядрено оръжие.“

Това признание дойде броени дни след като демократите постигнаха решителна победа на междинните избори, каквато малцина бяха прогнозирали в такъв мащаб. Демократите вече контролират както Камарата на представителите, така и Сената, и разполагат с разследващите и бюджетните инструменти да се противопоставят на война, на която ясно мнозинство от американците се противопоставяше от самото начало. Все пак по-показателната реакция дойде не от Тръмп, а от неговия вицепрезидент Джей Ди Ванс.

В дълга публикация в социалните мрежи на 4 ноември Ванс не само прие политическата цена на войната, но я определи като основната причина за поражението на републиканците; според Axios оттогава той провежда почти ежедневни индиректни преговори с ирански представители чрез катарски и пакистански посредници, за да се сложи край на конфликта.

Тук се крие парадоксът, който очерта междинните избори през 2026 г.

Войната, която разби републиканския контрол над Конгреса, все още продължава. Вицепрезидентът, който я посочи като причина за поражението, сега се опитва да договори изход от нея. А президентът, който я започна, все още заплашва да я разшири.

За антивоенно настроените демократи поуката не е просто, че тази война бе лоша и непопулярна политика, а че война, водена без съществено обществено съгласие — без ясно разрешение от Конгреса, без разбираема за американците стратегия и без изгледи за край — в крайна сметка плаща политическа цена, която никоя националистическа реторика не може да компенсира.

Числата разказват последователна история.

Проучване на Pew Research Center от края на септември до началото на октомври установи, че 65 процента от запитаните не одобряват начина, по който Тръмп се справя с Иран, докато едва 33 процента го одобряват. Може би най-показателно за резултата от междинните избори бе, че 62 процента заявиха, че президентът трябва да получи одобрението на Конгреса преди каквито и да било последващи военни действия.

Общественото мнение не беше просто абстрактно антивоенно.

То беше формално и практически противопоставено на тази война и изрично настояваше за връщане към конституционния процес.

Демократите се възползваха максимално от тази възможност и постигнаха победа, която надмина дори оптимистичните прогнози.

Екзитполовете показаха, че 74 процента от гласоподавателите определят войната в Иран като „критичен“ или „основен“ фактор за своя вот; 62 процента заявиха, че използването на военна сила срещу Иран е било „грешно решение“. Демократите спечелиха не само Камарата на представителите, но и Сената, побеждавайки действащи републиканци в щати като Мен и Тексас и спечелвайки сенаторско място в Мичиган с прогресивен кандидат, чиято кампания бе фокусирана върху икономически популизъм и слагане на край на войната в Иран.

Обратът беше не толкова прегръщане на политиката на Демократическата партия, колкото отхвърляне на администрация, която бе обещала икономическа грижа у дома и сдържаност във външната политика, но не изпълни нито едно от двете. През 2024 г. Тръмп водеше кампания с обещания за прекратяване на конфликтите и намаляване на разходите. Вместо това той започна война, която повиши цените на горивата и по неговите собствени думи спомогна за поражението на партията му.

И все пак структурната реалност е по-сложна от изборния вердикт.

Демократите поемат контрола над Конгреса едва през януари 2027 г.

Дори тогава способността им да спрат войната е ограничена от същата конституционна архитектура, която позволи на Тръмп да я започне с минимално участие на Конгреса.

Резолюцията за военните правомощия от 1973 г. изисква от президента да прекрати военните действия в срок от 60 дни при липса на разрешение от Конгреса, но администрацията оспори нейната приложимост с аргумента, че примирието от април е прекратило съответните боеве, въпреки че морската блокада и други операции продължават. Една задължителна резолюция за военните правомощия би се сблъскала с президентско вето, а демократите, въпреки победата си, са далеч от мнозинството от две трети, необходимо за неговото преодоляване.

Това, което демократите могат да направят, е да използват „правото на кесията“ (бюджетния контрол). Лидерът на демократите в Сената Чък Шумър каза точно това пред журналисти на 4 ноември: „Американският народ не знае за какво се бием в Иран.“ Той добави, че контролът на Конгреса върху федералните разходи е „един от начините да спрем даден президент да води война без съгласието на американския народ“. На практика това означава отказ от финансиране на нови офанзивни операции, поставяне на условия към военния бюджет и използване на изслушванията в комисиите, за да бъде принудена администрацията да обоснове разходите и правните основания за войната. Това са съществени инструменти, но те са бавни, постепенни и Vulnerable (уязвими) за същите процедурни пречки, които в продължение на десетилетия са осуетявали усилията на Конгреса за ограничаване на военните правомощия.

Именно тук концепцията за „безпомощната бюлетина“ става аналитично полезна. Основният извод не е, че гласуването е безсмислено; същността е в пропастта между изборното участие и институционалния капацитет то да бъде превърнено в обвързваща политика.

Значителен брой американци гласуваха срещу войната и избраха Конгрес, който привидно споделя тяхното противопоставяне. Все пак войната продължава, президентът запазва правомощията си да я разшири, а механизмите за превръщане на обществената съпротива в обвързващи решения са бавни, фрагментирани и оспорвани. Вотът не беше безпомощен при търсенето на политическа равносметка, но имаше много по-малко сила да доведе до действителен край на войната.

По-непосредственият въпрос е какво ще се случи отсега до януари. Тръмп заяви, че „скоро“ ще реши дали да възобнови мащабните военни операции срещу Иран, а докладите показват, че администрацията обмисля нов кръг от атаки, продължаващ икономически натиск или сделка с Иран. Пентагонът се подготвя за евентуално възобновяване на мащабните операции, като се очаква трета ударна група самолетоносачи да достигне региона до края на ноември. Междувременно дипломацията на Вънс изглежда цели постигането на рамково споразумение преди свикването на новия Конгрес — график, който би позволил на администрацията да обяви дипломатическо решение и да ограничи лостовете за влияние на демократите върху условията. Дали Вънс ще успее зависи от фактори, които Белият дом не контролира напълно: Иран поиска облекчаване на санкциите, освобождаване на замразените активи и край на морската блокада, докато Вашингтон досега отхвърля основните ирански условия.

Републиканската партия сега е изправена пред равносметка, която надхвърля войната в Иран. Междинните избори разкриха съюз, зависим от личната притегателна сила на Тръмп спрямо неговата електорална база и поддръжници, но неспособна да я пренесе върху кандидатите в листата надолу. Войната бе най-видимият неуспех, но не и единственият; фокусът на администрацията върху символични културни проекти, докато американците се бореха с растящите цени, се превърна в повтаряща се тема в посланията на демократите. Много антивоенно настроени демократи разглеждат резултатите от междинните избори като мандат за по-широко преориентиране на външната политика — далеч от безусловната подкрепа за Израел, далеч от военните интервенции, към дипломация и вътрешни инвестиции. Тази изкушение обаче трябва да бъде смекчено от съзнанието, че много демократи, които спечелиха в оспорвани райони и традиционно републикански щати, водиха кампания с прагматични икономически послания, а не единствено с прогресивна външнополитическа платформа. Антивоенните нагласи, които спомогнаха за поражението на републиканците, бяха широки, но не непременно дълбоки в своите идеологически ангажименти.

Това, което остава ясно, е че войната в Иран се превърна в политическа тежест с необичайна трайност. Сам Тръмп прие нейната цена. Неговият вицепрезидент се опитва да ѝ сложи край. Общественото мнение се противопоставя последователно на нея от месеци. А новият Конгрес има както стимул, така и, потенциално, ограничените средства да я ограничи.

Следващата евентуална война няма да започне в същата политическа среда като предишната. Въпросът е дали механизмите за демократична отчетност, колкото и да са несъвършени, могат да бъдат задействани, преди да започне следващата война.

Вотът, който американците дадоха и който донесе победата на демократите, не беше безсилен. Той издаде присъда. Дали тази присъда ще се превърне в политика и реален властови ресурс за хората зависи от случващото се през двата месеца преди клетвата на новия Конгрес — и от това дали антивоенното мнозинство, което го избра, може да остане единно достатъчно дълго, за да има това значение.