Европейските центристи най-накрая плащат цената за техния икономически екстремизъм

Свързването на политическия център към политиката на икономиите опустоши европейските общества

Янис Варуфакис

Фридрих Мерц е германски канцлер от по-малко от година и половина, а рейтингът му е на рекордни дъна. Неговата дясноцентристка партия Християндемократически съюз (ХДС), който току-що загуби едни провинциални избори и бе направо изтрит на други, е в свободно падане из цялата страна.

Германските медии не могат да говорят или пишат за нищо друго – те обвиняват Мерц за слабата предизборна кампания, за това, че се е вкарал в непопулярна коалиция със социалдемократите, и че не е успял да запали младежта така, както го направи ултрадясната „Алтернатива за Германия“ (АзГ).

Всичко това е вярно, но е и второстепенно.

Това, което всъщност умира в Германия, не е просто досега доминираща партия, а образът на центристките политици като умерени технократи.

След три десетилетия на тази фасада на умереност и компетентност, сега става ясно, че те не са били нито умерени, нито компетентни.

Уви, първо постепенно, а след това внезапно маските падат на земята и сега мнозинството може да ги види такива, каквито винаги са били: фанатици, които безмилостно преследват задънени, мизантропски политики, които опустошиха способността на германското общество да се поддържа само и го доведоха до ръба на ненужна война на европейска земя.

Фанатизъм, облечен в сив костюм и говорещ с успокояващ глас, повтарящ до припадък, че „няма алтернатива“, не изглежда като фанатизъм, докато не започне да се проваля в епичен мащаб.

Това, което се промени напоследък с неизбежни последици пред урните, е, че деиндустриализацията и застоя, причинени от екстремизма на центристите, станаха невъзможни за игнориране.

АзГ не отбеляза скок, защото за една нощ милиони германци са получили просветление, което ги е направило по-податливи на фашистки клишета.

Редиците ѝ набъбнаха, защото години на икономии накараха германския народ да се изправи лице в лице с загубата на социален статус и високата вероятност за реална бедност.

Чудно ли е тогава, че ултрадесните успяха да създадат изборен цунами от копнежа по завръщане към едно измислено златно минало – минало без „съмнителния“ чужденец: мюсюлманина, евреина, трансджендъра?

Същата история се повтаря от Берлин през Париж до Лондон.

Центризмът на френския президент Еманюел Макрон еднолично тласна Франция към ръба на крайнодясна президентска власт. Той даде обещания за френски ренесанс, който е невъзможен предвид оковите на паричния съюз с Германия, на който му липсва необходимият демократичен и политически съюз.

Той натрупа данъчни облекчения за ултрабогатото малцинство във време, когато мнозинството се бори да плати за бензина, който колите им изискват, за да стигнат до работа. Той вдигна пенсионната възраст на 64 години във време, когато средната продължителност на живота на обеднелите работници е не повече от 72 години.

Той никога не е виждал банкер-рентиер, към когото да не се е привързал. И през цялото време не допусна никакво отклонение, никакъв компромис, никакво демократично обсъждане на алтернативи.

В Обединеното кралство центристкият двуполюсен модел между тори и лейбъристи също прегърна същите политики на икономии. През 80-те години безразсъдният вандализъм на британската индустрия от страна на консервативния премиер Маргарет Тачър и финансовизацията на жилищата и комуналните услуги превърнаха Великобритания в клоака на зашеметяващо неравенство, с разрастваща се икономика на услугите, базирана на вноса, и недвижими имоти, управлявани паразитно за сметка на огромното, лишено от права мнозинство.

Въпреки това именно лейбъристкото правителство на Тони Блеър запечата тази победа на британската олигархична рентиерска класа, като измисли иновативни начини за продължаване на разпродажбата на обществените блага, докато завършваше освобождаването на банкерите от Лондонското Сити. Естествено, както в Германия и Франция, политиката на страх и омраза е в подем в Обединеното кралство.

Навсякъде механизмът е един и същ: партии, които се самоопределяха като разумни, прагматични и центристки, проведоха една от най-догматичните икономически програми в европейската история – и я проведоха с такава твърдост, нетърпимост към инакомислието и презрение към демократичното състезание, каквито истинските политически крайности на 20-ти век биха разпознали като свой собствен метод, дори и да бяха отхвърлили съдържанието.

Искам да бъда прецизен относно това какво имам предвид под екстремизъм тук, защото това не е риторичен похват.

Една идеология е екстремна не толкова заради мястото си в спектъра ляво-дясно, нито дори заради екстремното въздействие на нейните политики върху мнозинството, а заради начина, по който третира несъгласието: като нелегитимно, като проблем за овладяване, а не като теза, на която да се отговори.

Следвайки този тест, европейският център е най-екстремната политическа формация след края на Втората световна война.

Той изгради валутен съюз, чиято изрична цел е да извади икономическата политика извън обсега на изборите.

Той позволи на електроенергийни картели да ограбват хората и бизнеса. Той нарече всеки, който предлага алтернатива, „несериозен“, „популистки“ или „антиевропейски“ – независимо дали тази алтернатива има икономически смисъл.

През 2015 г., като министър на финансите на Гърция, имах привилегията да изпитам отблизо ежедневния екстремизъм на европейските центристи.

След пет години на провалена програма за стабилизация, която струва на европейците повече от годишния брутен вътрешен продукт на Гърция, през януари 2015 г. гръцкият народ гласува за СИРИЗА – партия, на която бях член, – за да преговаря повторно за финансовите условия, които дори самите банкери признаваха за безумни.

И как отговори центърът?

Те ни смачкаха.

Не защото не бяха съгласни с нашите предложения, а защото, както ми каза Кристин Лагард, тогавашен управляващ директор на Международния валутен фонд, те бяха инвестирали толкова много политически капитал в гръцката програма, че не можеха да се върнат назад.

За да разбера същността и причините за екстремизъм на центъра, не се сещам за по-добър казус от покойния Волфганг Шойбле, германският министър на финансите, с когото преговарях през 2015 г. Цялата му кариера бе изградена около един (не нелегитимен) страх, че Париж ще превземе Бундесбанк и ще използва германската марка, за да плаща за финансирани с дефицит политики по френски модел в цяла Европа.

След като френският президент Франсоа Митеран убеди германския канцлер Хелмут Кол да се съгласи на Европейски паричен съюз и единна валута (еврото) в замяна на съгласието на Франция за обединението на Германия през 1989 г., Шойбле и Бундесбанк минаха на пълни обороти, за да пречат на французите да узурпират германската валута.

В това те успяха, като проектираха монетарен съюз без фискален съюз, без демократичен политически съюз, без банков съюз и без амортисьори, така че германският контрол, който Шойбле не можа да узакони директно, да бъде вграден в самите основи на системата.

Това не беше предпазливост. Това беше човек, убеден с фанатизма на новоповярвал, че съществува точно една правилна икономическа морална норма и че всеки, който се отклонява от нея – френски социалисти, гръцки пенсионери, италиански избиратели – трябва да бъде ограничен чрез архитектурата на системата, тъй като на тях не може да им се има доверие с бюлетина. Фискалният калвинизъм е точното наименование за това.

А френските социалисти? Заблудени, че все още могат да командват новата валута за собствените си цели, те аплодираха. И така, нов фискален калвинизъм бе вплетен в сърцето на Европейския съюз, в еврозоната – и, да не забравяме, калвинизмът не е синоним на умереност.

Когато през есента на 2008 г. започна световната финансова криза, нашият калвинистки валутен съюз се сблъска със страхотен шок без никакви амортисьори. Поредният фалит на френско-германските банки и почти всяко правителство от еврозоната беше неизбежен.

И как отговори Шойбле, следван от всеки европейски центрист?

Не просто като удвои залозите, а като демонстрира краен авторитаризъм, какъвто повечето европейци смятаха за изкоренен от Европа през 1945 г.

Помислете върху следното: След като дойдохме на власт с категоричен мандат, аз им предложих да седнат и да намерим компромис. Шойбле отговори с класическа екстремистка реплика: „Не може да се позволи на изборите да променят икономическата политика!“

Няколко месеца по-късно Шойбле и неговите приближени принудиха нашето правителство да приеме нов заем – нова кредитна карта, – която ще бъде дадена при условия на смазващи икономии, за да можем да се преструваме, че изплащаме предишните си кредитни карти.

Когато настояхме, че това е въпрос, който гръцкият народ трябва да реши чрез референдум, управляващите центристи изнудиха Гърция да приеме условията им за капитулация, практикувайки това, което нарекох – и досега определям като – финансов тероризъм: те на практика затвориха банковата система на Гърция, като накараха Европейската централна банка да замрази финансирането за гръцките банки.

Дали Шойбле проявяваше жестокост към гърците? Не. Той ни налагаше сурови икономии – дисциплина, както я наричаше той, – защото искаше да я пренесе в Испания, Италия, Франция и в крайна сметка в самата Германия. И как отговориха европейските центристи, включително социалдемократите и Зелените? Те се съгласиха с екстремизма на Шойбле.

Досега би трябвало да е ясно защо центърът се разпада из цяла Европа.

Техните крайни икономии хвърлиха икономиката на Европа в депресия. Изпаднал в паника, центърът реагира, като накара Европейската централна банка да напечата планини от евро – които даде на банкерите, за да ги предадат на големия бизнес, който не смееше да инвестира, тъй като масите бяха бедни и следователно нямаше как да купуват нови стоки с висока добавена стойност. Вместо това корпоративните ръководители използваха парите, за да изкупят собствените си акции и да напомпат бонусите си, докато неравенството излетя към стратосферата.

Това е бъркотията, която Мерц наследи. Германия, чийто индустриален модел е рухнал, защото нейните бизнеси не са инвестирали през 15-те години, през които техните шефове са забогатявали чрез икономии за мнозинството и печатане на пари за олигархията. Резултатът е, че днес Volkswagen не може да продава коли, а Мерц е принуден да пренасочи производствените си линии към Rheinmetall за производство на танкове, които дори украинците не искат.

Има ли паралел с 20-те и 30-те години на миналия век?

Да, макар и не онзи елементарен паралел, в който един единствен лидер играе ролята на Хитлер. Истинският паралел е във формата на ортодоксалността: златният стандарт тогава, фискалните икономии сега, всяка от които е третирана не като една от много политики, а като закон на природата, защитаван с пламенност, която не търпи никакво инакомислие, дори когато видимо задълбочава депресията, която е трябвало да излекува.

Тогава, както и сега, основните партии не бяха умерени сили, обкръжени от екстремисти; те самите бяха непоклатимото идеологическо ядро и именно техният отказ да допуснат каквато и да е алтернатива остави „екстремистки“ като единствения етикет, достъпен за всеки друг. Трагедията, която се повтаря, не е в това, че фашизмът отново марширува в униформа. Трагедията е в това, че политическа култура, наричаща себе си разумен център, продължава да се държи като секта – нетолерантна, догматична, сигурна в собствената си необходимост – и продължава да се изненадва, когато избирателите, на които е отказана легитимна алтернатива, в крайна сметка приемат нелегитимната, която им се предлага.

Сриващите се показатели на Мерц не са присъда за неговата лична харизма.

Те са сметката, която най-накрая пристига за център, който обърка собствения си фанатизъм с умереност и нарече заплаха за Европа всеки, който е забелязал това.