За или против медийните изяви на затворници

Напоследък стана много модерно различни медии да излъчват репортажи, да публикуват интервюта и изобщо да дават гласност на затворници. Това постави един въпрос сред екипа ни, а именно – редно ли е, да се дава, каквато и да била трибуна на хора лишени от свобода…

Какво всъщност е лишаването от свобода и в какво се е превърнало към днешна дата?

Нарушителите на закона, които са осъдени на затвор, не участват в обществения живот, защото поведението им е излязло извън нормата в даден момент и е необходимо да претърпят наказание. То се изразява в цялостно лишаване от каквито и да били социални контакти, извън допустимите в конкретния затвор. Понастоящем ставаме свидетели на една доста изкривена представа за толерантност към престъпниците в родината ни и сме длъжни, едва ли не, да гледаме как някой убил човек, но пък в затвора чел Библията… И трябва да се възхитим?! Главната цел на тези сгради е превъзпитаване на личността и осъзнаване на допуснатата грешка. Тук никой не твърди, че човек не може да преживее катарзис, но нека си зададем някои въпроси.

Етично ли е, човешко ли потърпевши от деянията на някой, да виждат сторилия им зло, представен като светец? Как ли се чувстват роднини на убити хора, унизени лица, хора, които са били ограбени, обидени и изобщо пострадали по какъвто и да е начин? Някоя медия запита ли се?

Според нас това е липса на всякакъв такт и чувство за съпричастност. Независимо от търсенето на сензация и желанието да се постигне невероятен рейтингов успех, има едно нещо, което се нарича човещина и стои пред всичко останало. Ако го няма – се превръщаме в освирепели същества, жадни за постигане на един по-добър живот, за сметка на нечии чувства, емоции, болка и т.н.

Какво спечелихме, когато разбрахме от един престъпника как точно е удушил едно младо момиче – не е нужно да споменаваме имена, защото ние не сипваме сол в раните, а и фокусът в момента не пада върху тях. Как се почувстваха родителите на едно младо дете, когато разбраха как е поела последните глътки въздух тяхната дъщеря? Трябва ли да се кланяме на някой, който в затвора имал много добро поведение – това ще върне ли детето на родителите му?

Трябва ли лишаването от свобода да включва и лишаване от право на публични изяви?

Свободата на словото, както всяко нещо в България, се използва, когато трябва, и когато не трябва. Всеки се научи, че има свобода да говори, пише и най-подходящо казано – да плямпа за щяло и нещяло. Защо се дава публичност на хора, които доказано са престъпили закона, какво можем да научим от тях – колко прилично се държат, рисуват, стихове пишат, молят се, палят свещи – изобщо пример за подражание… Всичко наред ли е, народе?! Затворникът е затворник, не за да го изслушаме всички – има си институция за това. „Да виновен съм и съжалявам!“ – ми, много хубаво, ако е истина, излежава присъдата си и навън доказва, че „В затвора попаднал на хора и станал човек!“, както красиво го е написал Никола Вапцаров.

Всеки има право да преосмисли и промени поведението си и никой не отрича това, но категорично не е редно обществото да бъде обременявано с ефирно време, подарено на престъпник, чиято присъда тече и в момента. Правим известни хора, от които можем да научим техники за грабеж, техники за убийство, техники за прикриване на улики, техники за трансфер на хора, наркотици, оръжие, техники за продажби на бебета, техники за телефонни измами и изобщо всякакъв вид престъпни действия и… нищо полезно. С това ли обогатяваме нацията?! Това ли учим от медиите за масова комуникация?! Така ли трябва да се случват нещата?! Въпросите станаха много.

Снимка: Интернет