Експлоатирани ли са българските работници в шивашката индустрия?
27.09.2018
Рядко срещаното метеорологично явление медикан ще удари Югоизточна Европа през следващите дни
28.09.2018

Защо стигнахме до времена, в които децата ни се избиват в училищата

Детското възпитание е най-важната мисия, определяща бъдещето на всеки народ и на света като цяло. Тревожна е статистиката, която сочи, че случаите на детска агресия в училище варират между 2000-2500 случая, всяка година. Тези числа се отнасят за отминалите 5 години. Агресията сред децата не се изразява само в сбивания и изобщо всякакъв вид физическа саморазправа. Тя все по-често стои на вербално равнище и изведнъж се оказва, че потърпевшия, капсулирайки всички унижения и обиди, се превръща в отмъстител на физическо равнище.

Последният подобен случай беше неотдавна, когато ученик едва не уби свой съученик, който дълго време го е унижавал публично, чрез постове в социалните мрежи.

Кой трябва да поеме вината в случая и защо не се реагира своевременно?

Един от сериозните проблеми на съвременното общество е липсата на диалог между родители и деца, деца и учители, родители и учители. Този счупен телефон и късане нишката на доверие и желание за разговор са сериозна причина за много неща, които възрастните не забелязваме или омаловажаваме. Всеки сигнал за тревожност, който дава детето, е достатъчно сериозна причина да се проведе разговор с него, който да доведе до отговори на много въпроси, обясняващи защо поведението му е такова и предотвратяващи сериозни, евентуални последици.

България още помни бруталното убийство в Перник от 16 годишен ученик, който разчлени 17 годишно момче през 2004-та година. Тази огромна агресия беше повод за голяма тревога сред възрастните и множество дискусии по темата къде точно се греши. Както повечето неща, за жалост, до решение не се стигна. Постепенно този кошмар беше изместен от други и отшумя във времето, както всяко едно нещо.

Не можем да пренебрегнем един от сериозните перипети в училищата ни. Родители и учители не кореспондират помежду си или ако го правят, то често е с неоправдано гневен тон. Тъжно, но факт – едно време, колкото и рисково да звучи, пред читатели, които само чакат да се хванат за носталгията по миналото, но да – едно време, родителите съдействаха на учителите и техния авторитет беше ценен. Някога се искаше обяснение от детето, за това защо има ниски резултати в училище, сега учителят е намушка – защо детето ми…, защо сте му повишили тон, защо това, защо онова. Истината е, че в българския педагог има страх. Той не усеща подкрепа, нито желание от страна на родителите за съдействие, няма да коментираме тъжните данни, които сочат проучвания, за това какъв процент родители изобщо посещават училищната институция, за да се запознаят с напредъка и поведението на своето дете в училище. И тук ще чуем, че всички са заети – и да, ще се съгласим, но вие се съгласете с това, че ако се налага да си регистрираме колата, например, ще намерим време… изводите оставяме на вас.

Тази липса на внимание, от страна на родителите, засяга жестоко децата, но по-конкретно тяхното социално развитие и адаптация. Таените проблеми, са едни от жестоките наченки на прогресивно зло, което се поражда в деца, които нямат с кого да споделят. Педагози и родители следва да се обединят под една обща кауза – да мислят само за правилното развитие на децата и тяхното правилно въвеждане в социума, като негови полезни членове.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.