Защо да останем?

Израелска писателка разсъждава върху колебанията си в лоялността към своята страна

Орна Козин

В един слънчев декемврийски следобед в края на 2023 г., докато шофирах към дома за възрастни хора „Протеа Вилидж“ – на 40 минути северно от дома ми в Тел Авив –, за да намеря майка си, слушах подкаст, озаглавен „Вечността е дълго време“. Той трябваше да ми служи като разсеяние от постоянната ми грижа напоследък: мисълта – или опитът да не мисля – за ужасите на войната; за терористите от Хамас, които на 7 октомври 2023 г. убиваха, изгаряха живи и изнасилваха израелски цивилни; за десетките деца, жени и мъже, отвлечени и държани като заложници седмици наред в подземните тунели и руините на Газа; за ежедневната смърт на млади войници, загинали в бой; за моите 14- и 12-годишни дъщери в Тел Авив, които свикват със сирените и ракетите, (обикновено) прехващани над главите ни, а също и за това друго нещо, което рядко се споменава в израелските медии: какво правят нашите войници след 7 октомври – под прикритието на т.нар. отбранително възмездие – с палестинците, живеещи в Газа; убивайки хиляди и хиляди мъже, жени и деца; пропъждайки, разрушавайки, унижавайки, оставяйки ги гладни и сривайки семейства и общности; погубвайки всякакво усещане за човечност, бъдеще или надежда.

В този петсериен подкаст „Вечността е дълго време“ слушах Иън Кос, музикант и продуцент от Бостън, който разговаря с членове на своето семейство – родители, баби и дядовци, чичовци и лели – за това как всичките им бракове са завършили с развод. Дали той ще успее да прекъсне тази верига и да съхрани собствения си брак въпреки това смазващо наследство? Разговорите, интимни и задълбочени, засягаха въпроси като: кога разбираш, че една връзка не е за теб? Как решаваш дали да ѝ дадеш нов шанс, да останеш и „да работиш върху проблемите“, или да се освободиш? Концепцията за ангажираността непрекъснато изникваше.

По някаква причина – може би защото се радвам на наследство от дълготрайни връзки, или защото се чувствам сигурна в любящото си партньорство – съзнанието ми непрекъснато се връщаше към онази една голяма връзка в живота ми, която напоследък е разклатена и поставена под въпрос: тази между мен и моята страна. Кога със сигурност ще разбера, че трябва да тръгна? Какво би означавало за мен – и за моите приятели и близки – да остана и да работя върху проблемите? По какви начини и до каква степен човек е обвързан със страната си на гражданство?

И ако е обвързана, какво може да оправдае нарушаването на този ангажимент?

Никой от тези въпроси не ми изглежда риторичен. Те са истински въпроси. Колко ангажирана трябва да бъда към Израел и за колко време? Вечността е дълго време, но какво да кажем за близкото бъдеще на моите момичета, партньора ми, разширеното ми семейство и приятелите ми? Това бъдеще се оформя сега и аз трябва да вземам активно участие в този процес.

„Протеа Вилидж“, където 84-годишната ми майка Естер живее с индийската си болногледачка, е приятно, заможна, добре поддържано селище за пенсионери с малки частни къщички, мънички процъфтяващи градини, централна сграда със спортни и културни дейности и парк с подрязана зелена морава, разнообразни изобилни дървета и жива общност от птици: сойки, монашески папагали, врани, рибарчета – всички те скачат, летят, чуруликат и си бъбрят през целия ден.

Повечето жители на „Протеа Вилидж“, основано от еврейски имигранти от Южна Африка, са англоговорящи, родени в англоговорящи страни. Почти всички болногледачи са дошли от далеч – Индия, Узбекистан, Филипините –, за да работят в Израел и да изпращат пари у дома. Имиграцията е в ДНК-то на това място.

Когато баща ми, Брайън, беше жив и душата му все още не беше разкъсана на парчета от болестта на Алцхаймер, той сядаше с мен и ми диктуваше спомените си, преливащи от неподправена любов към родината му. В мислите си той се връщаше отново и отново към един камъчест плаж, който бил открил на 10 години, докато тичал да върне футболна топка, „която била изхвърлена високо над защитната мрежа и надолу по хълма към реката… през дупка в олгата, като накрая се заплете в някакви свирепи стари шотландски къпинови храсти“. Реката беше „Уайт Карт Уотър“, която течеше през задния двор на семейната му къща в Нютън Миърнс, Глазгоу, и се вливаше целенасочено в голямата река Клайд.

„Всяко дете“, казваше ми баща ми да записвам думите му, „си има специално тайно място. Място, където да се крие – от родителите, от сестрите, от братята, от приятелите и от света. Място за мечти. Камъчестият плаж беше моето специално място (…) Никой друг не трябваше да знае за съществуването му.“

Нима възрастните имат право на такова тайно място, или е твърде късно за нас? Понякога ми се иска да имам скрито кътче от света, където да изчистя мислите си. Където да се изплача от дъното на душата си.

Баща ми преживя по-голямата част от живота си (от 25 до 80-годишна възраст) в Израел. Той беше съвестен държавен служител, издигнал се до ръководител на хранителния отдел в Израелското министерство на здравеопазването; служил е в ЦАХАЛ и е играл футбол в местен отбор от Висшата лига. Но бил ли е някога израелец до мозъка на костите си? Неговият иврит никога не стана свободен, той имаше само англоговорящи приятели и копнежът му по тихото му малко шотландско тайно място никога не престана. В крайна сметка баща ми умря тук, в Израел, и пое „по ниския път“ – подземния свят – обратно у дома, към прекрасните, прекрасни брегове на детското си поточе.

Седейки с майка си на паркова пейка и се наслаждавайки на зимното слънце в Близкия изток, не повдигам належащите си, но противоречиви мисли за напускане на Израел. Вместо това я моля да освежи паметта ми за членовете на нейното семейство и семейството на баща ми и техните отношения със собствените им родина. Тя ми казва, че повечето от тях са умрели далеч от родината си. Родителите на майка ми бягат от родния си град Берлин в началото на 1939 г. в Лондон, където майка ми се ражда малко след това. Те остават в английската столица дванадесет години, оцелявайки след бомбардировките и отчуждението, след което емигрират в Израел. Родителите на баща ми, родени в Глазгоу от литовски имигранти от XIX век, умират далеч в Нетания, Израел (баба ми) и Манчестър, Англия (дядо ми). Родените в Берлин леля и чичо на Естер намират убежище и градят живот в Лима, Перу, и Сао Пауло, Бразилия.

Самата аз съм родена в Глазгоу, донесена в Израел, когато бях на годинка, и никога не съм го напускала за повече от месец.

Дали е дошло времето?

Ето предизвикателството, което си поставих: да помисля по големия въпрос – трябва ли да си тръгнем, или да останем – без да прибягвам до плюсовете и минусите, които отдавна съм осъзнала:

Имиграцията е твърде трудна, финансово и емоционално. Израел е мястото, където живеят нашето семейство и нашите приятели, където сме си създали име, където имам читатели на иврит. Израелците в чужбина никога не спират да се тревожат за Израел. Антисемитизмът нараства в световен мащаб. По-добре познатият дявол.

Или: Израел е в перманентно състояние на война. Нашият комфорт и безопасност се основават на страданието на палестинците. Изглежда никой не е готов да даде на палестинците тяхната свобода и мирно да сложи край на нашия конфликт. Фундаментализмът нараства от реката до морето. Тук няма бъдеще за моите момичета; Израел е отвратително насилствено общество. По-добре другият дявол, онзи, за когото все още не носиш отговорност.

Продължавам да се въртя в кръг в мислите си, без да знам как да избера правилния дявол.

Излизам за кафе на улицата срещу нашия апартамент в централната част на Тел Авив. Една позната минава с голямото си пухкаво куче по време на сутрешната им разходка и се присъединява към мен за разговор. Разговорът ни – започнал с няколко думи за нашите момичета, които учат в едно и също училище – бързо преминава към главния проблем. Какво планираш ти? – я питам. „Просто се взирам в пропастта – казва тя – и ѝ казвам: чакай ме, скоро скачам.“ Тази приятелка, която има сложна семейна ситуация с различни родители за двете си деца, знае, че никога не би могла да напусне. Тя ми разказва за свой американско-израелски приятел, който ѝ изпратил наполовина на шега съобщение оня ден, обещавайки да ѝ изпрати „шоколад и цианид“, когато му дойде времето.

Кога ще разберем, че е дошло времето?

Моята приятелка се надява децата ѝ да заминат и да си създадат домове в чужбина, когато пораснат достатъчно за независимост и самостоятелност. Но тя се тревожи: едно от децата ѝ има чуждо гражданство, другото – не. „Спомняш ли си кога за израелците беше срамно да имат чужд паспорт?“ – казва тя. Разбира се, че помня. В средата на седемдесетте години, обръщайки се към вълната от емиграция от Израел след Войната от Йом Кипур, премиерът Ицхак Рабин нарича онези, които напускат, т.нар. йордим (хора, които „слязат“ от Израел), „отпадък от слабаци“, и тази нагласа се запазва десетилетия наред. Имиграцията в Израел традиционно се нарича „Алия“ – дума на иврит за „въздигане“.

„Докато днес – казва моята приятелка, – ти е срам да си признаеш, че не си успял да уредиш чужд паспорт за децата си. Това се смята за небрежно родителство.“

Когато сте атеистка, феминистка жена с изцяло женско семейство, както съм аз, и вярвате, че окупацията на палестинските територии е неморална и корумпирана, лоша за всички участници, и ви е дошло до гуша от патриархат, расизъм и национализъм, и знаете, че откакто Ицхак Рабин беше убит през ноември 1995 г., не сме намерили лидер с куража да проправи път към мира – причините да напуснете Израел изглеждат очевидни и разбираеми от само себе си.

Нашата нация става все по-десна с течение на времето. Идеи, които някога бяха табу – че Израел трябва да пресели палестинците извън нашия регион (както министър Бен-Гвир и други членове на Кнесета от неговата партия „Еврейска сила“ многократно предлагат), че ЦАХАЛ „трябваше да убие 100 000 души в Газа през първите дни на войната от 7 октомври“ (както твърди Цви Йехезкели, изявен телевизионен коментатор) – сега са почти обичайни, изказвани безсрамно. Израел също така става все по-религиозен: според доклад на Израелския институт за демокрация от 2021 г., ултраортодоксалните израелци се очаква да представляват 16% от населението до 2030 г. и ще съставляват 25% от израелците под 20 години. Както президентът Реувен Ривлин заявява прочуто в речта си за „Четирите племена“ през 2015 г., Израел вече не се състои от голямо мнозинство от светски ционистки евреи заедно с три малцинствени групи – араби, национално-религиозни ортодоксални евреи и ултраортодоксални „харедим“ евреи. Сега, каза той, ние се превръщаме в общество, разделено поравно на тези четири племена, и трябва да осмислим тази нова идея за това какво представлява Израел и как да съжителстваме като нация.

Дали едно такова общество е добро място за нашите дъщери да растат и да си създадат дом? А какво да кажем за отношенията ни с нашите арабски съседи?

След 7 октомври преживяваме от време на време въздушна тревога в Тел Авив – виеща аларма, която ни праща към най-близкото безопасно място (обикновено това е просто стълбището на нашата стара жилищна сграда). Докато се струпваме там, чуваме силните, плашещи звуци на ракета, прехваната от отбранителната система „Железен купол“, или понякога експлозия и удар. Моите момичета свикнаха с тези епизоди, които се повтарят през година още откакто бяха в детската градина. Тогава те научиха какво да правят, когато чуят сирената: Представи си, че си бръмбар, клекни, сви се, покривай главата си с ръце.

Но когато обмислям причините за напускане, не смятам, че по своята същност е по-безопасно да се живее другаде: знам, че е също толкова вероятно да посрещнем преждевременна смърт или друго нещастие навсякъде другаде по света – злополука, смъртоносен вирус, земетресение или обикновен лош късмет. Проблемът не е реалната опасност, а фактът, че живеем в култура на опасността. Животът в Израел е перманентно извънредно положение и много аспекти на израелската реалност се оправдават, разбират и преживяват през призмата на логиката и моралността на извънредното положение. Теорията на Наоми Клайн за „шоковата доктрина“ – според която режимите са склонни да експлоатират едно естествено извънредно положение, за да наложат своите фашистки, капиталистически или други потиснически механизми – важи за ежедневието ни тук.

Преди всичко, в името на едно постоянно извънредно положение (чиято основна предпоставка е, че сме заобиколени от врагове, които искат да ни унищожат, предпоставка, която изглежда потвърдена от клането на 7 октомври), приемаме за даденост, че момчетата и момичетата трябва да постъпят в армията, когато навършат 18 години; че трябва да се борят за родината си или поне да служат на нея. Че всъщност всички ние сме жива собственост на държавата. Че от жените се очаква да раждат колкото се може повече бебета – държавата Израел насърчава раждаемостта по сложни начини –, така че да имаме достатъчно войници да пазим нацията. Смята се за даденост, че държавата позволява на нашите 18-годишни момчета и момичета да бъдат убивани в битка, ако тя прецени така (освен ако не са ултраортодоксални и следователно освободени, или араби и следователно нежелани).

Научавам, че повечето страни по света нямат задължителна казарма. Хората във Великобритания, в Индия, в Канада и в по-голямата част от времето в САЩ не трябва да служат на страната си като войници. Сред 85-те държави, които изискват задължителна служба под някаква форма, Израел има една от най-дългите – 32 месеца за мъжете, 24 за жените –, въпреки че тя е по-кратка от тази на Северна Корея, чиито млади граждани (освен ако родителите им не са членове на политическия елит) могат да бъдат мобилизирани за срок до десет години.

Преглеждам актуалните данни за казармата в Израел и научавам, че между 2005 и 2019 г. процентът на наборниците еврейски мъже е спаднал от 77% на 69%, докато при жените броят е паднал от 59% на 56%.

Задължителната казарма все още се приема за даденост в мейнстрийм израелското общество, макар и вероятно не сред моите леви приятели в Тел Авив. През последните години децата на много приятели намират начини да избегнат военната служба – или като отказват (с цената на лишаване от свобода във военен затвор), като се обявяват за пацифисти, или като си вадят психиатрична диагноза за негодност за военна служба и потенциал за психично заболяване или самоубийство. Винаги изтощителният процес на избягване на военна служба започва около 16,5-годишна възраст, когато първият кафяв плик пристига по пощата с повиквателна за набор.

Искам ли дъщерите ми да служат на страната си като войници? Бих ли се надявала те да се стремят да станат офицери или воини, или да изпълняват някоя от интересните роли, които сега са отворени за жени в ЦАХАЛ, и да бъдат активни участници в окупацията, насилието, омразата? Трябва ли да им разкажа за собствения си армейски опит преди толкова много години? За мен разузнавателният отдел, пълен с англоговорящи, беше място за израстване и службата ми осигури усещане за принадлежност след някои много самотни години в гимназията. Намерих хора от цялата страна, с които да разговарям и от които да уча, и успях да се преоткрия в техните очи. Може би моите дъщери също ще намерят смисъл и ще разширят хоризонтите си в армията, но няма ли да предпочетат да намерят пътя си в колежа или в някоя друга мирна среда?

И ако трябва да съм честна: Промени ли се отговорът ми на тези въпроси след клането на 7 октомври? Нима не се чувствах късметлийка да имам армия, която успя да спре нападението – макар и часове твърде късно за стотици цивилни, които бяха изклани или отвлечени? Нима не се улених, че имаме млади войници, обучени и екипирани да спрат терористите да напреднат по-навътре в Израел, където можеха да стигнат дори до нашия дом в Тел Авив? Докато казармата е задължителна, не смятам ли, че тя трябва да бъде равномерно разпределена между всички граждани и че всички трябва да подадем ръка? Не би ли било несправедливо некритичните, мейнстрийм и десни израелци да са единствените, които рискуват живота си за всички нас, включително за левите, пацифистките, антиокупационните моралисти?

В същото време, не е ли мой дълг като родител да пазя дъщерите си морално и физически в безопасност и да ги предпазя от това да бъдат принудени да служат в една националистическа армия?

„Страхът царува над тези спомени, перманентен страх“, казва разказвачът на Филип Рот в уводния абзац на „Заговорът срещу Америка“. „Разбира се – продължава той, – никое детство не е лишено от ужасите си, но се чудя дали щях да бъда по-малко уплашено момче, ако Линдберг не беше президент или ако не бях рожба на евреи.“

През януари 2024 г. направих поредния безплоден опит да отвлека вниманието си от ужасите на войната, като гледах телевизионната адаптация на „Заговорът срещу Америка“ с моя партньор. След това прочетох и романа. Докато 132 жени и мъже все още бяха държани като заложници в Газа в продължение на повече от три месеца, докато израелската армия беше обвинявана (вероятно с основание) в „домицид“ (масово унищожение на жилища, за да се направи една територия необитаема, както съобщава „Гардиън“ на 7 декември 2023 г.) или пък от някои в чисто геноцид, аз се върнах към измисления сюжет на Рот, който се развива по време на Втората световна война, макар и с един променен исторически факт: не Рузвелт, а Чарлз Линдберг е избран за президент през 1940 г. В историята на Рот „Израел все още не съществуваше, шест милиона европейски евреи все още не бяха спрели да съществуват, а местната значимост на далечна Палестина (под британски мандат от разпускането през 1918 г. от победоносните съюзници на последните отдалечени провинции на пропадналата Османска империя) беше загадка за мен“.

В минисериала на HBO Херман и Бес, родителите на Филип, са разделени в подхода си към новия антисемитски президент и към американските антисемитски настроения като цяло: Херман иска да остане и да се бори, да направи промяна, докато Бес иска да спаси живота им, като се премести в Канада. Чувствам, че мога напълно да се свържа и с двамата герои.

Прочетох, че самият Рот е помолил продукционния екип да не „обърква“ Линдберг с Тръмп. Докато гледах сериала и четях книгата, беше трудно да се избегне това объркване, трудно беше да не се видят приликите между Линдберг и Нетаняху, Путин, Яхия Синвар или толкова много други емблеми на патриархата, които изглеждат решени да поведат нашия свят към версия от XXI век на средновековен фанатизъм, националистическа жестокост и варварско насилие.

Как може един свят след Холокоста да оправдае клането, извършено от Хамас, и как може Израел след Холокоста да извърши това, което изглежда като геноцид или нещо много близко до него? Как мога да понеса това да се върши от мое име като израелец?

Знам, че част от проблема се крие в политиката на идентичността. Свикнали сме да заемаме страни, да приписваме кохерентни личности на групи от хора – гейове, хетеросексуални, чернокожи, палестинци, израелци –, когато всъщност тези етикети улавят само малка част от това кои бихме могли да бъдем. Както казва Жаклин Роуз в интервю за „Оупън Демокраси“ от 2005 г.:

Моята тревога относно политиката на идентичността е, че тя втвърдява нещо, докато ние трябва да работим за по-голяма мобилност относно това кои можем да бъдем. Най-неизказано ужасни неща са се случвали на еврейския народ; но ако това се втвърди в сърцето и се превърне в нещо, за което да се държиш като за изчерпателно обяснение на това кой си, виктимизацията се превръща в предсказание, което ще продължи цяла вечност.

Като писател в Израел сега разбирам критиката на Роуз като един вид ориентир: продължавай да се фокусираш върху структурата на властта; продължавай да забелязваш кой печели от войната, от насилието и изнасилването, от убийствата и дискриминацията; продължавай да забелязваш кой е потърпевш; работи за промяната на тези модели. Бъди критик на ционизма, на патриархата, на национализма, на еврейския и ислямския фундаментализъм и се чувствай овластен да ги промениш или да донесеш края им, или поне да отслабиш тяхната хватка. Погрижи се сам да не се превърнеш в потисник. Не става въпрос за идентичност, а за почтеност, за хуманизъм. Ти не си вечна жертва: ти си агент на промяната. Бъди критичен, а не жалък, ядосан, а не депресиран.

Истината е, че Тел Авив-Яфа все още е убежище от вида си за мен и моето семейство. Той е оживен, градски и разнообразен, но същевременно и спокоен и достатъчно безопасен за нашите момичета. Тел Авив е мястото, където провеждам уъркшопи по творческо писане на втория етаж на елегантната независима книжарница „ХаМигдалор“. Там имам общност от читатели и там Михал, моят партньор, изтъкнат професор и изследовател, работи върху своята докторска степен по дизайн на взаимодействията. Там вечеряме в най-добрия вегански ресторант, собственост на близки приятели. Тел Авив е мястото, където нашите момичета посещават извънкласни уроци по театър и музика, където взимат книги от библиотеката и където хващат автобуса за нощувки при приятели. Това е предимно либерален, светски град и добро място да не си хетеросексуален: почти никога не изпитваме хомофобия. Нима всичко това не е достатъчно добра причина да останем?

В Тел Авив нашите дъщери могат да бъдат уникални хора със собствени страсти, интереси, навици и любопитство. Ако се преместим в друга страна, те може внезапно да бъдат етикетирани като евреи. Може да бъдат принудени да възприемат себе си в религиозен контекст, който би бил странен и ограничаващ за тях.

Това ми напомня за прочутата реч при дипломирането на Дейвид Фостър Уолъс от 2005 г., публикувана посмъртно, която започва с една кратка притча:

Имало две млади риби, които плували заедно и случайно срещнали по-стара риба, плуваща в обратна посока, която им кимнала и казала: „Добро утро, момчета. Как е водата?“ И двете млади риби плували още малко, и най-накрая едната погледнала другата и казала: „Какво по дяволите е вода?“

Същото, мисля си, е и преживяването на моите момичета в Израел, които растат в светско-атеистично семейство в предимно еврейска държава. Какво по дяволите е юдаизъм?

И да, има и други причини да останем. Съществува вдъхновяваща култура на съпротива, която нарастваше стабилно в продължение на десет месеца след изборите през ноември 2022 г. Мейнстрийм от просекални активисти, но също и по-малка група, която от години е посветена на борбата срещу окупацията. В месеците преди 7 октомври тази група ставаше по-силна. Чувстваме се горди и по-малко сами да бъдем част от това дисидентско движение.

В Израел политическото е и винаги е било лично. Чувстваме се отговорни. Чувстваме, че трябва и можем да направим промяна. Срамуваме се от агресивните действия на правителството, които се извършват от наше име. Излизаме да протестираме, пишем публикации в социалните мрежи, подписваме петиции, организираме се. Вярваме – или поне вярвахме – че ни чуват.

Живеейки където и да е другаде, щяхме да бъдем непознати. В най-добрия случай щяхме да водим собствения си личен живот, в който личното може естествено да бъде политическо, но задълженията ни и усещането ни за ангажираност и влияние щяха да свършат дотам. Дали това е плюс, или минус?

Питам моите 5000 така наречени приятели във Фейсбук дали мислят да напуснат и защо. Получавам стотици отговори. Само няколко пишат със скръб, че са решили да напуснат: защото тук няма бъдеще, защото Израел се превръща във фашистко общество и защото вече не могат да понасят зверствата, извършвани от тяхно име. Чувствайки се неудобно да кажат тези неща на глас, някои изпращат лични съобщения: обмислят Португалия или Гърция заради спокойната атмосфера и хубавото време, Европа или Ню Йорк заради разнообразието и свободата да прекроят живота си. Но огромното мнозинство казват, че дори не обмислят напускане. Холокостът се споменава от мнозина. „Това е моят дом“ е повтарящ се отговор. Много от тях цитират фразата „Ен ли ерец ахерет“ – „Нямам друга страна“, заглавието и припевът на песен, написана от любим израелски автор на песни, покойния Ехуд Манор, популяризирана от певицата Гали Атари, която се превърна в химн на протестните митинги през 2023 г.:

Нямам друга страна,

макар и почвата ми да пламти.

Само еврейска дума пробива

моите вени, моята душа.

Със зяпнало тяло, с гладно сърце,

това е моят дом.

Няма да мълча, защото моята страна

се е променила,

няма да се откажа от нея,

ще ѝ напомням

и ще ѝ пея,

докато отвори очи…

Разбирам какво казват тези респонденти, но не напълно. Как не се страхуват – от Хизбула, от Хамас, от Иран, от нашия собствен министър-хулиган Бен-Гвир? Как не се тревожат за децата си, които растат, за да се борят с тероризма, излагайки на риск душата и телата си, може би извършвайки военни престъпления? Как не се страхуват от десните фундаменталисти, които в момента са на власт и се опитват да наложат брутален, националистически вид юдаизъм на всички тук? Как не се пасят от това да живеят и да отглеждат деца в зона на конфликт, в пренаселена, посттравматична, егоцентрична страна? Нима знаят нещо, което аз не знам, за съдбата, за смъртността, за живота в настоящето, за ангажираността?

Част от причината толкова много мои приятели във Фейсбук – предимно прогресивни, ако не и левичари – да нямат съмнение, че Израел е мястото, където искат да продължат да живеят със своето потомство, е формулирана от израелския философ Мика Гудман, цитиран в скорошната книга на Дан Сенор и Сол Сингър „Геният на Израел“:

„Израел е малка страна с голяма история… Достатъчно голяма, за да ти даде смисъл, и достатъчно малка, за да имаш влияние върху нея.“

Геният на Израел, предполага Гудман, се състои в начина, по който усещането за принадлежност към една голяма история – историята на нация, издигаща се смело и праведно от дълбините на разрушението –, подкрепено от история на травма, преследване и виктимизация, в съчетание с ефекта на котлето на победоносния ЦАХАЛ, вдъхва на хората в Израел солидарност и щастие, а също така ги прави репродуктивни (средната раждаемост в Израел е 3,1 спрямо средната за света от 2,4). Защо бихме се отказали от всичко това?

Един често пренебрегван компонент на тази изобретателност обаче е способността на израелците да си затварят очите за всичко, което не се вписва в нашата история за земята на гениалните евреи. Израелците, които разчитат изключително на мейнстрийм израелските медии, може да не знаят за тъмната страна на тази голяма история, докато малкото малцинство, което чете „Хаарец“ или „Ню Йорк Таймс“, или хвърля поглед към телевизионните новинарски репортажи на „Ал Джазира“ или Би Би Си – намира за ужасно трудно да се чувства спокойно с израелската история. Нашите мейнстрийм медии умишлено ни държат в свят със затворен кръг.

Затварянето на очите за тежкото положение на палестинците – било то в Израел, на Западния бряг или в Газа – всъщност може да бъде незаменимият елемент в израелския гений на тясно свързана принадлежност и национална солидарност.

Пиша това есе на бюрото си, в ъгъла на спалнята ни, изправена пред красива рамкирана винтидж карта: „Стандартната карта на света на Бейкън“, около 1930 г., в проекция на Меркатор. Това не е карта на света, каквато го познаваме днес: Гренландия изглежда грамадна, Иран се нарича Персия, Банкок е в Сиам, Украйна е западният край на СССР, а в центъра на картата, върху синьото Средиземно море, изписано до парче земя, което винаги е твърде малко, за да го побере, е името „Палестина“. Голямата история на нашата малка страна още не е била замислена.

И все пак това е картата, в която се взирам, когато мисля за напускане. Дали да се преместим в Обединеното кралство от младостта на моите родители? В САЩ, където брат ми и сестрата на партньора ми си създадоха домове за семействата си преди години? В Берлин на моите германски баба и дядо? Или да останем тук, на тази наранена малка точица на световната карта, и да се надяваме – да работим, да се застъпваме, да несъгласничествуваме – за най-доброто?

Къде лежи моята ангажираност? Моята сила?

Мисля за баща ми, който почина преди четири години, и осъзнавам, че ми липсва. Липсва ми моят забавен, добър, шотландски баща, който напусна семейството си и любимата си Шотландия, за да участва в голямата израелска история, но никога не прие езика и тона на тази история, нито нейните песни или ритуали. Той ни приспиваше с приспивната песен „Моята Бони прекосява океана“ и ни четеше стихотворения от У. Х. Дейвис –

Какъв е този живот, ако, изпълнени с грижи, нямаме време да спрем и да се вгледаме?

Липсва ми баща ми, чиято най-голяма страст беше да се грижи за градината си и чието най-голямо предизвикателство беше да отглежда храстите и папратите в сухия, горещ средиземноморски климат.

Хрумва ми, че това е моето наследство, моята собствена лична версия на максимата от „Кандид“ на Волтер: „Il faut cultiver notre jardin“ („Трябва да обработваме нашата градина“).

Наистина, трябва да обработваме нашата градина. Което разбирам като: пазете се от това да бъдете напълно привързани към и напълно погълнати от политиката, новините, общественото мнение и се уверете, че се занимавате с нещо полезно.

Да, това може би е моето родово наследство: да мисля за родината си, макар и без съжаления за напускането ѝ, като същевременно се дистанцирам от всяка една единствена, голяма, петнена история. Но нямам представа как да го използвам.