Дъщеря ми – Алетейя

Александър Дугин

Нашите приятели – италианските приятели на Даша, приятели на Русия, приятели на моето семейство – решиха да почетат паметта на Дария Дугина на този 20 август 2026 г., годишнината от нейната трагична смърт, с интелектуален фестивал – философски, музикален, творчески фестивал.

Трогнат съм, че паметта за Даша не избледнява. Нейните текстове се публикуват, идеите ѝ продължават да се обсъждат, фигурата ѝ не увяхва.

Платон е казал, че идеите или се извисяват, или умират. Идеите на Даша се извисяват. Те вдъхновяват другите за велики подвизи. Не мисля, че става дума за масите, въпреки че в Русия почти всеки вече знае за Даша. Улици са кръстени на нея; издигнати са паметници; песни и стихове, илюстрации и фестивали, музеи и изложби са посветени на нея.

Въпреки това Даша остава необичаен символ. Тя вдъхновява преди всичко онези диференцирани хора, които, макар и да живеят в съвременния свят, не принадлежат към него и са отделени от него по силата на разликата в тяхната вътрешна природа.

Самата Даша беше диференцирана. И тя изрази това съзнание в една от основните си идеи: есхатологичния оптимизъм – да бъдеш активен в света и дори отчасти отворен към него, с ясното съзнание, че краят на този свят е по-близо от всякога.

Освен това Даша е философски символ.

Не е случайно, че скулпторът Дмитрий Александров, приятел на Даша, създаде паметник на нея, който я изобразява с книга. Книгата няма заглавие, но мисля, че това е Платон.

Даша имаше много таланти и страни, но именно философията беше на преден план за нея. Ако човек успее да намери отворен вход в затворения дворец на философията, той никога няма да предпочете нищо друго.

Даша намери такъв вход.

И тя завинаги се засели в затворения дворец на философията.

Фестивалът, който се провежда в чест на Даша този август, е наречен „Даша-Алетейя“.

С това име организаторите най-вероятно са искали да подчертаят философското измерение на фигурата на Даша. Този път не става въпрос за нейната религия, нейния политически мироглед, нейното музикално и поетично творчество или нейния активен патриотизъм, а именно за философията.

Ще се опитам да споделя някои мисли в тази посока.

Хайдегер тълкува гръцката дума алетейя като „нескритост“ (Unverborgenheit). Ако истината е нескритост, то именно скритостта идва на първо място. Истината никога не ни е просто дадена. Тя трябва да бъде потърсена. Истината изисква усилие, откритие, разкриване, отваряне на откровението. Това, което е първично за Изида, е нейният воал. Но воалът на Изида не е маска, сякаш си имаме работа просто с един субект, облечен като друг. Никой не знае какво наистина се крие зад воала.

Православният свят познава Кикската Богородица – икона, която се намира в манастир в планината Кикос в Кипър. Тази икона е уникална с това, че нейният лик е постоянно скрит от човешките очи от специално покривало и обков. Според преданието взирането в иконата може да бъде опасно. Известен е разказът за патриарх Герасим Александрийски, който през 1699 г. се осмелил леко да повдигне покривалото и моментално ослепял. Той бил изцелен едва след искрено покаяние. Според друго предание се смята, че иконата притежава толкова мощна благодат, че за човек е просто опасно да я види в цялата ѝ пълнота.

По същия начин истината, алетейя, е това, което е опасно да се види изцяло.

Никой не знае какво има зад воала…

Когато човек умре, той отива отвъд воала.

Покойният не бива да бъде обезпокояван твърде настоятелно.

Човек трябва да се научи благоговейно да почита воала. Следователно „нескритостта“ на истината трябва да се разбира не като осмеляване да се погледне зад воала, а като благоговейно обикаляне около него. Това е херменевтичен танц.

Ако трябва да говорим за алетейя на Даша, за истината на Даша, то приближаването до нея изисква да спазваме известна дистанция.

Смята се, че най-трогателните текстове в историята са написани за любовта. Вероятно е така. И все пак мислителите и поетите са достигли върха на способността си да описват емоционалната болка, когато са загубили дъщерите си. По отношение на абсолютната дълбочина на трагедията нищо не може да се сравни с Consolatio на Цицерон. То е вдъхновено от трактата „За скръбта“ (Περὶ πένθους) на гръцкия платонист Крантор. Крантор написва този текст като съболезнование за своя приятел Хипокъл. Лактанций казва много уместно за Цицерон – и лесно бих могъл да отнеса тези думи към самия себе си –:

M. Tullius in sua Consolatione pugnasse se semper contra fortunam loquitur eamque a se esse superatam cum fortiter inimicorum impetus retudisset: ne tum quidem se ab ea fractum cum domo pulsus patria caruerit; tum autem, cum amiserit carissimam filiam, victum se a fortuna turpiter confitetur: “Cedo” – inquit – “en manum tollo.”

[Марк Тулий Цицерон] в своето Consolatio говори за това как винаги се е борил срещу съдбата и е побеждавал, като например когато е отблъсквал храбро нападенията на враговете си; че дори когато е бил изгонен от дома си и лишен от родината си, съдбата не го е сломила. Но когато загубил най-скъпата си дъщеря, той срамно признал поражението си пред съдбата: „Предавам се – казва той, – вдигам ръце.“

Джон Дън също посвещава едно от най-великите произведения в английската и световната поезия на смъртта на дъщерята на своя приятел Робърт Друри – Елизабет. Той го нарича „Анатомия на света“ и пише за „упадъка на света“. След смъртта на обичана дъщеря светът се разпада по шевовете. Той вече не е цял; той е фрагментиран и пръснат във всички посоки. За един мъж нищо не може да замени алетейя на неговата дъщеря. Светът го няма вече. Ние вече го нямаме. Ние вече не сме това, което бяхме.

Нейната смърт скъпо ни научи, че ти [светът] си Покварен

и смъртен в най-чистата си част.

Смъртта на дъщеря лежи в сърцето на целия жанр на Consolatio.

На руски думата е утешение.

В руския език Светият Дух, Третото лице на Светата Троица, се нарича Утешител. Само Утешителят е способен да помогне на човек да издържи най-страшната загуба.

Катарите са имали ритуал, наречен Consolamentum: целуване на челото на София, Мъдростта, която е Consolatrix, Утешителката. Тя е тази, която се има предвид в трагичните стихове на Нервал:

mon front est rouge encore du baiser de la reine.

челото ми все още е червено от целувката на кралицата.

За Данте Утешителката беше Беатриче.

Забележителната и духовна принцеса Витория Алиата, която беше приятелка с Дария, каза, че Дария принадлежи към архетипа на Беатриче, към Традицията на Девицата.

Когато това, което е най-важно и обичано, е било скрито или е изчезнало, утешение трябва да се търси в самата скритост.

Това е тайната на воала.

Традицията е красива, когато съществува, но тя е хиляда пъти по-красива, когато я няма – и въпреки всичко оставаме верни на нея.

Всички са забравили; ние помним. Всички са се примирили с напускането на София, но за нас това предизвиква немислимо страдание. Ние нямаме нужда от свят без нейната светлина. Само дивата болка може да ни утеши. Това е есхатологичният оптимизъм.

Сега нека кажем още малко за значението на термина алетейя.

За гърците Лета е реката на забравата, на забвенето, а „а-“ е отрицателен префикс. Следователно а-летейя е спомен. По този въпрос можем да се обърнем към Платон. В учението на Платон знанието е анамнеза, тоест спомен или припомняне. Душата има небесна природа. Тя се озовава в тялото, когато пада, слиза. Тя копнее да се завърне в родината си. Ако нейното припомняне е силно, то силно е и привличането ѝ към небесата, копнежът ѝ за светлина, за вечност, за идеи. Според Платон именно това определя философа: копнежът за небесата, за завръщане. Светът на телата, земният живот, е забвение. За да живееш тук, човек трябва да е забравил за истинския живот. Но споменът причинява болка. Това е носталгията, която на гръцки означава болезнения спомен за едно място, за собственото естествено място. Болката и споменът са преплетени. Истината (алетейя) е това, което си спомняме с болка. Така отново темите се сливат: ние си спомняме за Даша с болка в деня, когато тя се извиси в небето като огнептица. Ние си припомняме истината. Ние си спомняме самите себе си.

Произходът на театъра се крие в култа към героя. Древните гърци се събирали край гробницата на героя, за да почетат паметта му в определено време. Те образували кръг, пеели свещени химни, слагали маски и правели дарове. Вярвало се, че безсмъртният дух на героя за кратко време ще диша през дробовете им, ще чува през ушите им и ще се извисява на крилете на техните гласове. Даша без съмнение е истински герой. И паметта за нея постепенно се превръща в ритуал.

Самият Платон основава своето училище в горичка, посветена на свещения герой Академ. Там хората от полиса се събирали, за да почетат паметта му, за да предоставят възможност на героя да погледне към този свят и да вдиша неговия въздух. Именно в името на героя Академ благочестивите атински мъже провеждали своите философски дискусии. Това по-късно се превръща в началото на всички академии по света. Името на героя не е забравено – а-летейя.

Толкова много е свързано с Даша, толкова много се обвързва с нея. Тя беше философ; тя поставяше прекрасни театрални постановки; тя пишеше музика и съчиняваше поезия. Тя беше много добър и искрен човек. И заедно с това тя беше човек, който страдаше дълбоко. Може би това се дължеше на нейния спомен за висшия свят и нейното нежелание да прави компромиси с тежките детерминизми на нисшия свят.

Паметта за Даша не се изпарява. Нашата война роди много герои. Но Даша остава специална – диференцирана – сред тях. Нейният подвиг и нейната жертва са осветени от близкото присъствие на самата истина.

Когато мислите за Даша, четете нейните книги, слушате нейния глас и нейната музика и гледате нейните фотографии, вие осъзнавате, че истината е близо – на една ръка разстояние…

Там, отвъд тънкия воал на смъртта…

„Предавам се, вдигам ръце.“

Към небесата.

Cedo, en manus tollo.

Ad caelum tollo.