Фаталният недостатък на Киър Стармър? Празнотата, върху която гласоподавателите проектираха дългогодишното си разочарование

Правителството му беше без посока и много объркано, а от тази мъгла изплува скандалът с Питър Менделсън

Джон Харис

В една смразяващо студена януарска сутрин имах усещането, че внезапно открих поне част от причината за хроничната непопулярност на Киър Стармър. Намирах се в манчестърския избирателен район Гортън и Дентън, където решението на министър-председателя и хората му да блокират кандидатурата на Анди Бърнам беше напът да връчи победата в ръцете на Зелената партия. По-конкретно, бях в един неугледен покрит пазар, предвиден за обновяване в „зона за храни и напитки“, и разговарях с шейсет и няколко годишен мъж, който си държеше чаша чай.

Какво ли, запитах се, мисли той за човека на върха? Той ми даде приблизително същия отговор, който бях чувал от много други мои събеседници: „Изобщо не го харесвам.“ Но подобно на повечето хора, които срещнах същия ден, той не можеше точно да обясни какво разпалва антипатията му, което сякаш я правеше още по-силна. Лицето му се сбръчка в смесица от скептицизъм и раздразнение. „Не знам защо – просто е така“, каза той. Най-конкретният отговор, който получих от някой друг, беше: „Не направи това, което каза, че ще направи.“

И така, картината се избистри: наред със съвременната тенденция да се мразят политиците – която редовно изглежда произволна, изкуствено нагнетена и прекалена – съществуваше и усещането, че самата празнота на Стармър (болезнената му липса на яснота и отсъствието на що-годе последователен разказ за собственото му правителство) караше много хора да го недолюбват и да му нямат доверие още повече.

Срив в рейтингите и обществено презрение

Няколко месеца преди това социологическата агенция Ipsos беше отчела рейтинг на одобрение за Стармър от -66 – най-ниският показател, записван за премиер, откакто агенцията е започнала да ги изчислява. Дори Лиз Тръс не беше достигала такова виещо дъно. Скандирането „Киър Стармър е нещастник“ („Keir Starmer’s a wanker“), изпълнявано под основния риф от песента Seven Nation Army на White Stripes, ехтеше не само по футболните стадиони, но и на световното първенство по дартс през януари в Александра Палас.

На следващия месец по-щедрите описания за Стармър, дадени от фокус групите, включваха епитети като „медуза“ и „изтривалка“. Дори хората, които ги ръководеха, бяха изненадани от нивата на злоба и подигравки. „Обикновено разбирам логиката на хората“, каза Люк Трил от социологическата организация More In Common. „Но признавам, че това е изненадващо.“

Може би не беше чак толкова изненадващо. Когато в понеделник сутринта Стармър произнесе своята кратка, сдържано емоционална оставка, той говори за първоначалния си стремеж да спаси една партия, която виждаше като „политически, финансово и морално фалирала“, и да „промени Великобритания към по-добро, да изгради по-справедлива страна с достойнство и уважение, където всеки е забелязан, всеки е ценен… а не само привилегированото малцинство“.

Но където и да бях ходил след победата на Лейбъристите през 2024 г., чувах изключително разнообразни групи от хора да свеждат постиженията на правителството на Стармър до едно-единствено действие: планираното съкращаване на зимните енергийни помощи за пенсионерите само три седмици и половина след изборите (обикновено обобщавано като „вземане на парите на възрастните хора“ или нещо подобно). Скоро след това отказът на обществеността да забрави този ужасен ход стана още по-незаличим заради скандала с безплатните подаръци (freebiegate) – поредицата от истории за висши фигури от Лейбъристката партия, получаващи билети за Тейлър Суифт и безплатни дрехи, увенчани с чифт очила за £240 – очила! – дарени на Стармър от лейбъристкия лорд Вахид Али.

Серията от политически завои

Към миризмата, която всичко това вдигна (и която все още се усеща), се присъедини и друг знак за евентуалния край на Стармър: изостреното обществено съзнание за всички онези завои на 180 градуса – по отношение на т.нар. социална реформа, данъка върху наследството на фермерите, местните данъци за пъбовете, националното разследване на бандите за сексуална експлоатация и др.

Стармър направи и пионерския ход да се отмята не само от политики, но и от чиста реторика. През май миналата година, под съпровод от всеобщо разочарование заради приликите с Енох Пауъл, той заяви, че имиграцията рискува да превърне Великобритания в „остров на непознати“. Четиресет и шест дни по-късно последва вече неизбежното изразяване на разкаяние за тази токсична фраза. „Ще ви кажа чистата истина: дълбоко съжалявам, че я използвах“, каза той, а от далечните градове – за които вероятно оптимистично се бе предполагало, че ще му ръкопляскат – се чу поредното тежко въздишане.

Не е неразумно, мисля, целият проект „Стармър“ да се разглежда като един гигантски завой в обратна посока, предвид това, което той обеща на 275-те хиляди членове на Лейбъристката партия, които му повериха лидерския пост: списък с 10 леви обещания, включващ всичко – от масови национализации до защита на правата на мигрантите. Още докато беше лидер на опозицията, обществеността усети силно вкуса на неговата наглед безгранична гъвкавост. През юни 2020 г. той и Анджела Рейнър бяха снимани как коленичат в подкрепа на Black Lives Matter; до 2022 г. Платиненият юбилей на кралица Елизабет II бе дал началото на прехода на Стармър към един все по-абсурден свят на знамена и фанатичен патриотизъм. В онзи момент не можех да не се сетя за една мъдрост, обичана от пазарните търговци в Уест Мидландс: „Никога не прави клиента си на глупак“.

Изборите и апатията на избирателите

След това дойдоха парламентарните избори. Във всички места, които посетих, това, което най-много ме порази, беше болезненият контраст между постоянните прогнози за историческа победа на Лейбъристите и свиващото рамене, приглушено настроение, което преобладаваше абсолютно навсякъде, както и това колко безразлични бяха хората към лидера на партията.

Хората бяха изтърпели толкова много: преливащите кофи за боклук и затворените библиотеки заради строгите икономии, пантомимата на Брекзит, пандемията (за която политиците все още странно защо избягват да говорят) и след това кризата с разходите за живот, която упорито продължаваше. И това, което целият този опит беше загнездил в сърцата на повечето гласоподаватели, беше или нежелание да повярват, че дори и да гласуват за Лейбъристите, нещо действително ще се промени, или яростната, в стил „да обърнем дъската на Монополи“, вяра в хаоса и белите, предлагани от Найджъл Фараж.

В Англия често изглеждаше, че тези две течения в общественото мнение са единствените съществуващи. Предвид неспособността на Стармър да убеди обществеността, че реалната промяна изобщо предстои, усещането е, че същата картина в голяма степен се запазва и сега. Работа на Анди Бърнам ще бъде да се опита да промени това и да вдъхне на политиката малко оптимизъм.

Наследството на едно безпосочно управление

Стармър, напротив, направи обратното. Само месец след победата на Лейбъристите – с подкрепата на едва една пета от общия брой на избирателите – той изнесе реч в градината на Даунинг Стрийт 10, от която повечето хора запомниха само едно изречение: „Нещата ще станат по-зле, преди да станат по-добре.“ Той и Рейчъл Рийвс бързо решиха, че позитивизмът е много по-добър вариант, но изглеждаше, че повечето хора вече бяха спрели да слушат.

Неговото правителство – и да, то направи немалко добри неща, от постепенната национализация на железниците до Закона за правата на наемателите, подобрените права на работното място, по-голямото финансиране на Здравната служба (NHS) и накрая, стъпката назад към Европа – изглеждаше заключено в постоянни пристъпи на объркване и абсурд: доказателство за което е препратката в уебсайта Labour List към „шест крайъгълни камъка, пет мисии [и] три основи“.

От тази мъгла изплува безкрайно разплитащата се афера с Питър Менделсън и това в общи линии беше краят. „Даунинг Стрийт 10 символизира принципите на обществения живот в тази страна: себеотрицание, почтеност, обективност, отчетност, откритост, честност и лидерство“, каза Стармър през 2022 г. Ако сега прочетете тези думи на средностатистическия гражданин, той със сигурност би избухнал в презрителен смях.

Лидерът в ерата на социалните мрежи

Подобни качества, разбира се, са по-важни от всякога. Но в ерата на TikTok, Instagram и всичко останало, хората днес предпочитат лидери, които са ексцентрични, откровени, способни да поднасят изненади и изглеждащи така, сякаш се наслаждават на това, което правят. Сюрреалистичните съвременни нива на публичен контрол също така означават, че елементарната последователност – или талантът да я имитираш – обикновено е абсолютно задължително условие.

С риск да прозвуча жестоко, Стармър се провали по всички тези показатели – и по още един.

Както добре знаеше онзи човек на покрития пазар, там, където трябваше да има надежда и усещане накъде отива Обединеното кралство, обикновено имаше само едно празно пространство.

През юни 2024 г. Стармър беше попитан от Шарлот Едуардс от Guardian какво се случва в главата му, докато спи. „Аз не сънувам“, каза той. Това беше не просто презрително невероятен отговор, но и случаен символ на едно безлично, безпосочно премиерство и причината, поради която гласоподавателите, чиято подкрепа му беше нужна, за да продължи, така и не му повярваха истински.

Докато обявява оттеглянето си, той има рейтинг на одобрение от -46: напълно в негов стил, едно скромно подобрение, но далеч не достатъчно добро.