Снощи бях испанец, както и милиони други по света!

Газа беше в мислите на много от нас, докато гледахме и празнувахме триумфа на Испания на Световното първенство

Зияд Мотала

Снощи Испания победи Аржентина и спечели Световното първенство.

В обикновени ситуации, за тези от нас, които нямат национална връзка с нито една от двете страни, изборът кого да подкрепят би бил славно тривиален. Можеше да изберем отбора, който играе по-красив футбол, играча, на когото се възхищаваме най-много, или просто състава, чиито цветове предпочитаме.

Но сегашните времена не са обикновени.

Газа и Палестина промениха начина, по който много от нас виждат света.

Тя се превърна в морална призма, пречупваща преценките ни не само за правителствата и политическите лидери, но и за институциите, университетите, медиите, корпорациите и обществените личности. Гледахме как хора и институции, които някога уважавахме, отвръщат поглед от унищожението на един народ. Гледахме как други откриват сложен речник от условности и увъртания, когато се сблъскат с ужаси, които на друго място и срещу друг народ биха осъдили без колебание.

И запомнихме онези, които отказаха да отвърнат очи.

Ето защо снощи бях испанец.

Разбира се, футболният отбор не е правителство.

Испанските футболисти не са отговорни за политиката на испанския премиер Педро Санчес, точно както Лионел Меси и неговите съотборници не са отговорни за политиката на аржентинския президент Хавиер Милей.

Но спортът никога не е съществувал в онзи херметически затворен, аполитичен свят, в който понякога се преструваме, че пребивава.

Ние пренасяме себе си в спорта.

Носим своите истории, своите идентичности, своите симпатии и неизбежно – своите морални преценки. Решаваме кой искаме да победи по причини, които често нямат нищо общо с тактическите постройки и статистиката.

И така, за много хора с будна съвест Испания започна да олицетворява нещо по-голямо.

В момент, когато голяма част от западната политическа върхушка изпадна в морални и езикови гърчове заради Газа, Испания се открои. Санчес и неговото правителство показаха готовност да говорят с яснота, която очевидно липсваше при много от западните съюзници на Испания. Испания призна държавата Палестина. Санчес открито използва думата „геноцид“, за да опише случващото се в Газа. Неговото правителство предприе стъпки за окончателно налагане на оръжейно ембарго срещу Израел.

Човек не трябва да е съгласен с всяка политика на испанското правителство, за да признае значението на тази позиция. Моралната смелост се измерва именно тогава, когато заемането на позиция има своя цена.

Имаше и нещо дълбоко трогателно в това да видиш Ламин Ямал, една от най-ярките млади звезди в световния футбол, да развява палестинското знаме по време на празненствата на Барселона след спечелването на Ла Лига.

Това беше малък жест на фона на необятното палестинско страдание. Но символите имат значение, особено когато толкова много мощни институции работиха толкова усилено, за да направят Палестина невидима.

Там беше Ямал, на върха на спортния успех, заобиколен от празненства, вдигнал високо знамето на един народ, чието страдание светът многократно бе призоваван да забрави.

А снощи той носеше цветовете на Испания във финала на Световното първенство и стана световен шампион.

От другата страна беше Аржентина – една великолепна футболна нация, водена от може би най-великия футболист на своето поколение.

И тук Газа се намеси в емоциите, с които някои от нас гледаха.

Снимка на Лионел Меси пред Стената на плача в окупирания Източен Йерусалим се разпространи широко. Тя датира от посещението на Барселона в Израел и окупираните палестински територии през 2013 г., години преди сегашната катастрофа. Но изображенията имат свой живот отвъд обстоятелствата, при които са създадени, и Газа трансформира начина, по който много от нас ги виждат.

Контрастът с Ламин Ямал е поразителен.

Има я снимката на Меси пред Стената на плача.

И я има снимката на Ямал, в един от най-щастливите моменти от младата му кариера, развяващ палестинското знаме.

Различни моменти, различни обстоятелства, различни намерения.

Но символите имат значение.

За тези, чийто поглед към света е преобразен от Газа, е невъзможно да не усетят емоционалната сила на този контраст.

А отвъд Меси стои политиката на Хавиер Милей.

Президентът на Аржентина ясно показа своите пристрастия. Той прегърна президента на САЩ Доналд Тръмп и се обяви за „най-ционисткия президент в света“ точно в историческия момент, когато палестинците в Газа преживяват невъобразимо унищожение.

Аржентинските футболисти не са отговорни за Милей, а народът на страната не може да бъде свеждан до своя президент.

Но тази политика също не може да бъде напълно заличена от емоциите, с които останалите от нас гледат.

Освен това наскоро имаше друго гласуване – далеч от Газа, но разкриващо много само по себе си. През март Общото събрание на ООН прие историческа резолюция, изправяща се срещу историческите неправди на трансатлантическия трафик и поробването на африканци и призоваваща за репаративно правосъдие. Сто двадесет и три страни гласуваха „за“. Петдесет и две се въздържаха. Само три държави в целия свят гласуваха „против“: Съединените щати, Израел и Аржентина.

Има нещо необикновено в това подреждане на силите.

По въпрос, засягащ едно от най-големите исторически престъпления на човечеството и продължаващото искане за справедливост под формата на репарации, Америка на Тръмп, Израел на Бенямин Нетаняху и Аржентина на Милей се оказаха изправени заедно, практически сами.

За тези от нас, които все по-често виждат света през призмата на Газа, е трудно да не забележат тази закономерност. Проблемите са различни, историите са различни и правните въпроси са различни. Но моралният инстинкт изглежда зловещо познат: когато жертвите на историческа несправедливост изискват признание, отговорност и обезщетение, същите тези правителства твърде често сякаш намират причини да застанат на другата страна.

Така че, да, снощи гледах футболен мач.

Възхищавах се на Меси, защото величието си остава величие. Удивлявах се на необикновената история на аржентинския футбол.

Но исках Испания да победи.

И Испания победи.

Може би това говори нещо за това какво направи Газа с нас. Тя пренареди моралната ни география. Държави, които някога са изглеждали далечни, изведнъж могат да се почувстват близки, защото са проговорили, когато другите са мълчали. Правителства, за които едва сме се замисляли, могат да спечелят уважението ни, защото в момент на дълбоко морално изпитание са отказали да отвърнат поглед.

И понякога тази морална география се прелива на най-неочакваните места.

Снощи тя се преля на футболния терен.

Милиони празнуваха победата на Испания, защото обичат испанския футбол, защото се възхищават на Ламин Ямал или просто защото техният отбор бе спечелил най-голямата награда в този спорт.

Но мнозина празнуваха и от солидарност с палестинския народ.

Едно Световно първенство не може да донесе справедливост за Палестина. Победата на Испания няма да нахрани гладно дете в Газа, няма да възстанови разрушен дом, нито ще върне мъртвите. Никога не трябва да бъркаме символиката със справедливостта.

Но човешките същества живеят отчасти чрез символи. И снощи, за някои от нас, червената фланелка на Испания носеше смисъл, който никога не е била предназначена да носи.

Когато Ламин Ямал и неговите съотборници вдигнаха Световната купа, аз празнувах с тях.

Не защото футболът може да промени случилото се в Газа.

А защото Газа промени начина, по който гледам дори един футболен мач.