Самоунижението на Тулси Габард не се оказа достатъчно за Тръмп

Директорката на националното разузнаване на Тръмп направи за смях това, което представяше за свои основни принципи. Изглежда обаче, че това не спаси поста ѝ

Бен Бърджис

Любопитната и объркваща политическа одисея на Тулси Габард може би е достигнала своя край. Тя обяви оставката си като директор на националното разузнаване на Тръмп, позовавайки се на здравословните проблеми на съпруга си. Напускането ѝ идва след месеци на съобщения в медиите, че Габард е била изолирана в администрацията и че Тръмп е обмислял да я уволни.​Тя се задържа на поста 15 месеца.

През това време Габард направи за смях това, което винаги бе представяла като свои основни принципи. Изглежда, че това не беше достатъчно, за да спаси работата ѝ.

​От 2013 до 2016 г. Габард беше заместник-председател на Националния комитет на Демократическата партия. Тя демонстративно подаде оставка от тази позиция, за да подкрепи демократичния социалист Бърни Сандърс срещу Хилари Клинтън на първичните избори през 2016 г. По онова време тя обясни решението си с подкрепата на Сандърс за по-слабо интервенционистка външна политика. В предаването „Meet The Press“ тя заяви, че има „ясен контраст“ между двамата кандидати за номинацията на демократите „по отношение на моето твърдо убеждение, че трябва да сложим край на интервенционистките политики за смяна на режими, които ни костваха толкова много“.​ Това, твърдеше тя, имаше по-голямо значение от всичко останало: „Това не е просто поредният въпрос. Това е Въпросът и той е дълбоко личен за мен.“​

В речта си на Националния конгрес на Демократическата партия през юли същата година тя се върна на същата тема, говорейки за „изгубените животи, съсипаните съдби и държавите, унищожени от контрапродуктивни войни за смяна на режими“. Тя самата се кандидатира за президент по време на следващия изборен цикъл и този въпрос дотолкова определяше кампанията ѝ, че в партийния ѝ магазин буквално се продаваха тениски с надпис „Без война с Иран“. Желанието ѝ да гарантира, че нищо подобно на катастрофалните войни в Ирак, Афганистан и Либия няма да се повтори, все още беше – изглежда – „не просто поредният въпрос“, а нейната единствена и определяща кауза.​

И тогава тя се доближи до властта и захвърли всичко това.​

В края на февруари президентът обяви началото на безсрочна война в Иран. Оттогава насам администрацията диво криволичи между брутални въздушни удари, дълги примирия, заплахи за заличаване на иранската „цивилизация“ и твърдения за напредък в преговорите.

От самото начало мъгла от неяснота обгръща както целите на войната, така и начина, по който „Операция Епична ярост“ (Operation Epic Fury) се предполага да ги постигне. В кратката си реч, с която обяви началото на операцията, Тръмп все пак заяви, че част от целта му е да донесе „часа на свободата“ на „великия и горд народ на Иран“.​Човек би могъл да бъде извинен, ако е предположил, че един принципен дисидент срещу американската политика за „смяна на режими“ би се възползвал от възможността да подаде оставка в знак на протест. Ако сте предположили това обаче, сте сгрешили. Тя остана и покорно следваше официалната линия.​

В съобщение, публикувано в социалните мрежи в средата на март, тя послушно заяви, че след като „внимателно е прегледал цялата информация пред себе си“, Тръмп е „стигнал до заключението, че терористичният ислямистки режим в Иран представлява непосредствена заплаха, и е предприел действия въз основа на това заключение“. (Габард не изрази нито едно собствено мнение по въпроса).

На изслушванията в Сената на следващия ден тя избягваше въпросите за това дали Иран действително е представлявал такава „непосредствена заплаха“.​

Ако беше заявила силно и ясно, че не е, и беше уволнена веднага, подобно високопрофилно отричане на войната можеше да нанесе реални политически щети на администрацията и да вдъхнови антивоенното движение.

Освен това тя щеше да спаси поне частица от достойнството си.​Вместо това тя увърташе, шикалкавеше и остана лоялна към Тръмп. Тази лоялност обаче не беше споделена от негова страна и изглежда много вероятно политическата ѝ кариера да е приключила.​

Да, в американската политика са се случвали и по-странни неща.

Погледнете само завръщането на Тръмп – спечелването на мажоритарния вот и завръщането в Белия дом въпреки присъдите за тежки престъпления и опита за отмяна на демократични избори.

Към настоящия момент обаче Габард изглежда няма никакво политическо влияние, което да предложи на когото и да било.

След като пожертва и последната капка доверие, която можеше да има като антивоенен дисидент, единствената ѝ останала политическа „писта“ беше тази, на която оставаше привързана към президента. Сега, след като Тръмп я изхвърли като използвана опаковка от Макдоналдс, дори и тази писта е затворена.​

Дилемата, пред която тя се изправи, не беше уникална за нея, дори и да се наложи да премине през нея по особено унизителен начин.

Коктейлът от фактори, които доведоха Тръмп до победата през 2024 г., включваше подкрепата, която той в крайна сметка получи извън кръга MAGA (Make America Great Again).​

Пъстра палитра от политици и медийни фигури, които се представяха за яростно независими, неортодоксални и антиинтервенционистки популисти, застанаха зад Тръмп и му помогнаха да измъкне своите 49,8% от националния мажоритарен вот. Подобно на Габард, Робърт Ф. Кенеди-младши също беше част от тази смесица – бивш демократ, към когото поддръжниците на Тръмп можеха да сочат като към един от малкото „добри“. Кенеди осребри това с министерски пост, оглавявайки Министерството на здравеопазването и човешките ресурси. Изключително популярният водещ на подкасти Джо Роугън, дългогодишен скептик по отношение на Тръмп, който го подкрепи в навечерието на изборите през 2024 г., беше друг пример. Тръмп успешно ухажваше и подкрепата на голяма част от Либертарианската партия, като говори на нейния конгрес и убеди много либертариански гласоподаватели в ключови щати да изберат него пред номинацията на собствената им партия – Чейс Оливър.​

Сега всеки с публичен профил в това крило на коалицията му от 2024 г. (нека ги наречем „Контрарианците за Тръмп“) е изправен пред същия основен избор като Габард.

Можеш или да преглътнеш егото си и да признаеш, че си сгрешил, когато си приел Тръмп за уж „миролюбив кандидат“ през 2024 г., или да изоставиш претенциите за независима неортодоксалност и да приемеш пълна асимилация в MAGA.​

Разбира се, залозите са много различни за членовете на кабинета и за подкастърите. Затова не е изненадващо, че Роугън, например, прояви готовност да изрази разочарование като купувач, докато Кенеди и Габард останаха лоялни.

Но това, което току-що се случи с Габард, е ярко напомняне, че лоялността към Тръмп винаги е еднопосочна улица – и не си заслужава цената.