„Родната ми страна изгуби сърцето си“: Мириъм Марголис за това как да оправим разбитата Великобритания

На 85 години атрисата е преминала през редица политически сътресения. Но според нея днешните враждебни времена изглеждат „най-лошите досега“. Тя разсъждава върху пътя си от тийнейджърка консерваторка до заклет левичар – и казва, че все още има време да спасим нацията от лошите момчета

Мириъм Марголис

Едно смешно нещо се случи по пътя към 2026 година: аз остарях, а светът стана гаден.

Това се случи много бързо и е свързано с политиката (отнася се за света) и слабостта на тазовото дъно (това вече си е мой личен проблем).

Странно е да си толкова възрастен.

Понякога, когато се погледна в огледалото, е шок да виддя бръчки и сива коса, защото отвътре все още съм онова палавниче от девичата гимназия в Оксфорд, което рискува да получи наказание само заради удоволствието да забавлява приятелите си. Хората предполагат, че с преклонната възраст идва и голяма мъдрост, но всъщност ние оставаме тези, които винаги сме били, само че в по-голяма степен, и трябва да се примирим с това, както и един с друг.

Британия, в която пораснах обаче – тя изглежда почти неразпознаваема, и всеки, с когото разговарям, казва същото.

Историкът Ерик Хобсбаум, когото познавах и обичах, твърдеше, че хората си измислят миналото, което искат за собствените си цели – че истинското минало е било съвсем различно: „Днес е великата епоха на историческата митология.“

Той е прав, но това минало все пак е безопасното пристанище, в което бих искала да се върна. Хората се чувстват изгубени, те не разбират или не изпитват връзка с мястото, което са мислили, че познават.

Сега, на 85 години, се оглеждам около себе си към малкото останали приятели и към уникалната си връзка с жена, която е с други качества, но за щастие със същите политически възгледи. В много отношения преживявам най-хубавия момент в живота си: никога не съм била по-богата и по-търсена.
И все пак сърцето ми е тежко от предчувствия…

Моето следвоенно поколение преживя възхода и падението на какво ли не: Берлинската стена, Уинстън Чърчил, Европейския съюз, Националната здравна служба (NHS), „Бийтълс“, аферата „Профумо“, Елизабет II, Големия влаков обир, противозачатъчните хапчета, ИРА, Маргарет Тачър, Фолкландската война, Черния понеделник и трагедията в купетата „Гренфел“, сърдечните трансплантации, автомобилите без шофьор, Брекзит, пандемията от Covid-19.
Но това днес се очертава като най-тежкото време досега.

Нещата, които приемахме за даденост – свободата на словото, пощенските станции, местната банка, дори домашният телефон – изчезват.

САЩ са враг.

Зли олигарси и тяхното влияние бродят из света – моят свят, вашият свят….
Архиепископът на Кентърбъри подаде оставка, а евреите в Северен Лондон се страхуват да носят колие с Маген Давид (Щит или Звезда на Дейвид) извън домовете си от страх да не бъдат нападнати.

Днес си смел, ако си отвориш устата.

Наистина, мнозина поискаха да държа моята затворена.

Но аз не мога.

Настоящето е станало заплашително, враждебно и неприветливо за нас – точно както бреговете ни трябва да изглеждат за търсещите убежище, докато се борят за живот в нашето Обединено кралство. Също така изглежда сякаш родната ми страна е загубила сърцето си.

Как стигнахме дотук?

Обикновено не съм от хората, които разказват вицове.
Подобно на моите газове, хуморът ми е до голяма степен импровизиран.
Обичам да разсмивам хората, но в душата си съм сериозен човек, а не просто някакво забавно, малко, треперещо нещо. Не съм фен на шегите за сметка на другите, на тези, които са банални, подли и расистки. Но открих, че що се отнася до взаимоотношенията и напрежението между нациите, понякога вицовете удрят право в десятката.

Един англичанин шофира по селски път в Уелс и осъзнава, че е изгубил пътя си. Забелязва местен жител и отбива до него. „Дай! Дай!“, извиква той с господарски английски акцент, „кой е пътят за Кардиф?“ Уелсецът го оглежда от глава до пети: „Чакай малко сега, откъде знаеше, че името ми е Дай?“ Англичанинът казва: „Познах, човече! Познах!“ „Е, тогава по-добре си познай пътя към кървавия Кардиф, нали така!“

Един ирландец, един шотландец, един уелсец и един англичанин са в самолет, който пада, и има само един парашут. Шотландецът казва: „Шотландия ще ме помни“, и скочва към смъртта си. Уелсецът казва: „Уелс ще ме помни“, и скочва към смъртта си. Ирландецът казва: „Ирландия ще ме помни“, и избутва англичанина от самолета.

Не мисля, че англичаните разбират защо техните уелски, шотландски и ирландски съседи ги мразят толкова много.
Подобно на англичанина в първия виц, те са доста озадачени от враждебността, като същевременно я поддържат с арогантното си отношение. Това поведение, разбира се, не е изолирано само при тях. Оказва се, че ние, британците, сме още по-непопулярни в чужбина, отколкото един към друг.
Историята на Британските острови е пълна с болезнени моменти и ужасни решения.

И трябва да се изправим срещу тях.

Много по-лесно е да отвърнеш поглед от лошите неща, които са се случили, и както при изпускането на газ, да се надяваш никой да не е забелязал. (Спойлер: всички забелязаха.)
Подобно на всяка мултинационална корпорация, „Велика Великобритания ООД“ е нанесла много вреди през дългия си живот. Изборът на червен цвят за представяне на Британската империя на световната карта изглежда напълно подходящ. Вземете тези нелюбовни прякори, които подчертават нашата дразнещост, неспособност да слагаме слънцезащитен крем и/или да спрат да се ругаят:

• Brittunculi – Този е най-старият: открит е на плочка в римската крепост Виндоланда на Адриановия вал – латински термин, изразяващ раздразнение, който означава „окаяни малки британци“.
• Poms (Помс) – Това е начинът, по който австралийците и новозеландците ни наричат. Има различни теории: покойният журналист Алън Уикър казваше, че „Pom“ е съкращение от pomegranate (нар) – яркочервеният цвят, който новопристигналият придобива под слънцето на юг. Други твърдят, че Pommie всъщност е „POME“, което означава prisoner of mother England (затворник на майка Англия), и по този начин британските осъдени, които са били изпратени в Ботани Бей.
• Rooinek или „реднек“ – Бурският прякор за бледите британци, отново опасно изгорели от слънцето. Старите африканери обаче имаха по-груб прякор за нас – soutpiel („солен пенис“), което означава, че британците са държали единия си крак у дома, а другия в Южна Африка, така че пенисите им са оставали да се люлеят в соления океан.
• Limeys (Лаймита) – Американският термин, възникнал през 50-те години на 19 век като „lime-juicer“ (изстисквач на лайм), произлизащ от практиката на Кралската военноморска сила да добавя лимонов или лаймов сок към дневната дажба на британските моряци, за да се предпазят от скорбут, който карал всичките им зъби да опадат.
• Inselaffen – В превод „островни маймуни“, това е презрителният прякор на германците, за който се смята, че датира от теориите на Дарвин за еволюцията.
• Les rosbifs – „Ростбифите“; този френски вариант се основава на пристрастеността ни към традиционната неделя печено месо. Исторически те са ни наричали и „les goddams“, което произлиза от Стогодишната война и се отнася до типично устатите английски войници. (Така че оттам го имам и аз!) Съвсем наскоро британските туристи започнаха да бъдат наричани „les fuckoffs“.
• Много чаровно!

Моята теза е, че историята винаги е била пропаганда на победителите, но тя може да ви заблуди. Защо тогава да не опитате да изслушате другата страна на историята?

Не се хващайте на собствената си пропаганда.

Всичко изглежда героично, ако го превърнете в монолог за това защо през цялото време сте били прав, вместо да се изправите срещу болезнените моменти, от които няма как да излезете чисти.

Нашата британска история трябва да отразява нашия роден език, който представлява мозайка от думи, събрани от различните племена и народи, напрвили тези острови свой дом. Има място за всеки: всички носим нещо на масата, било то завоевател или жител. Френската дума за горна надсветна или трапецовидна прозоречна каса е vasistas и идва от Седемгодишната война, когато германските войници били озадачени от новомодните прозорци, които виждали във френските къщи, и непрекъснато питат „Was ist das?“. Френската дума е шега, снобско ехо на германските реакции, но тя се е запазила.

Хората постоянно се опитват да поправят езика, но той продължава да се движи.

Норманите се опитвали да направят Англия френска; англичаните се опитвали да забранят местните ирландски, уелски и шотландски езици „в името на по-голямото общо благо“, а след това да заменят регионалните диалекти и акценти с книжовно произношение (Received Pronunciation). Какви идиоти!

Не само че не успяха, но нашият общ език в крайна сметка стана много по-богат.

Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях.

Сега знам, че много от моите мнения – особено тези за политиката, Палестина и Хари Потър – предизвикаха възмущение.

Но не мога да си помогна – вярвам в казването на истината, дори тя да е моята истина.

И тук отново осъзнавам, че не се вписвам в английския стереотип.

Англичаните превъзхождат ввсички в самозаблуждаването – виждате ли; те са майстори в избягването на истината. Това е отново правилото на приличното общество: човек не бива да разклаща лодката, да разстройва другите или да настъпва някого по мазоля. Колко абсурдно. Фактите си остават факти.

Моят съвет?

Ако смятате, че някой е лъжец, стойте далеч от него. Навсякъде около нас нашите политици, новинарски източници и медии – същите тези хора, на които уж трябва да вярваме – са увлечени в неумолима и разделяща кампания за сеитба на страх и дезинформация. Сега изглежда по-важно от всякога да мислим със собствените си глави, да развенчаваме измамите и да отсеем живото от плевелата.

Мама обичаше да казва „говори така, както намираш за редно“, и мисля, че това е отличен начин да отличиш приличните хора от подлите.

Това, което ни обединява, е много по-голямо от това, което ни разделя.

Не се страхувайте да се учите от всичко погрешно в нашето минало – а в миналото ни има много грешки – нека просто го направим по-добре в бъдеще.

Бас ловя, че не сте знаели, че някога съм била кандидат на консерваторите.

Но за разлика от повечето бивши консерватори, които увеличиха редиците на днешната партия Deform (иронична препратка към Reform UK – б.р), аз узрях и се преместих в ляво.

Кампанията ми беше през май 1955 г.: бях на 14 години и в горния четвърти клас в Девойската гимназия в Оксфорд. В страната се провеждаха общи избори и решихме да проведем такива и в училище. Разбира се, бях консерваторка: родителите ми винаги са били тори – това беше всичко, което познавах. И двамата обожаваха Уинстън Чърчил и му приписваха спасяването на Обединеното кралство от нацистите. За мама това да бъдеш тори беше ключова част от нейния възходящ социален път, както и за баща ми, който, въпреки че беше страстен поддръжник на новосъздадената Национална здравна служба (NHS), не можеше да си представи да следва Лейбъристката партия. Те бяха възхитени да чуят, че аз съм кандидатът на торите. Не помня кой се е осмелил да се изправи срещу мен в нашия клас, нито какви са били политиките и обещанията ми на предизборните събрания – аз бях консерваторка от старата школа и определено поддържах смъртното наказание, така че ме побиват тръпки при мисълта – но аз спечелих състезанието.

Лорънс Търнър, консерваторът, който спечели избирателния район Оксфорд, когато аз спечелих горния четвърти клас, впоследствие гласува в подкрепа на Суецката инвазия, харчеше повече, отколкото изкарваше, и накрая фалира.

Доста мило, една от последните му парламентарни дейности беше представянето на петиция за запазване на авторските права върху думите на У. С. Гилбърт, едната половина от плодовитото театрално партньорство Гилбърт и Съливан, които създават комичните опери, служещи за ироничен саундтрак на разрастващата се Британска империя. Търнър отново се оказа безполезен: той не беше „същинският модел на модерен генерал-майор“ или дори на модерен член на парламента, а авторските права изтекоха през 1961 г.

Правилното изглеждаше „самоочевидно правилно“, докато не бях нападната на два фронта.

След изборния ми успех бащата на моята най-добра приятелка от онези времена, Биди Пепин, настоя да бъда поканена на чай. Той беше онази рядка порода – ляв банков мениджър, и неговата избрана задача беше да пренасочи пътя ми към социалистическо бъдеще.
И тогава друга приятелка, Лиз Ходжкин, също ме покани на вечеря.

Семейство Ходжкин бяха академични кралски особи – майката на Лиз, Дороти, по-късно спечели Нобелова награда – но те също бяха убедени социалисти.

Знаете как понякога можете да се влюбите в цяло семейство?

Е, аз го направих.

Техните гости на вечеря бяха все комунисти и убедени марксисти (ох, да имах смелостта да бъда марксистка сега, но този Путин направо ме отблъсква) и бяха чаровни, изключително забавни и страхотни разказвачи на истории. Преди си мислех, че комунистите са мрачни и без чувство за хумор, но момче, колко съм грешала. И така, в крайна сметка тази дама бе склонна да се промени. Направих завой на 180 градуса в посока на здравия разум и хуманността и никога не съм поглеждала назад. Родителите ми бяха изненадани и шокирани от новите ми политически възгледи. Но ако бяха доживели да изпитат пълния ужас от последните 14 години управление на консерваторите при Камерън, Мей, Джонсън, Тръс и накрая Сунак, се надявам, че и те биха прогледнали и биха прегърнали левицата.

Възходът на крайната десница в днешна Великобритания може да бъде проследен до една луда лесбийка.

Депресира ме да споделям, че една от моите колежки лесбийки може да бъде толкова глупава, но истината трябва да се каже – през 1923 г. Рота Линторн-Орман основава първото британско фашистко движение.

През 1895 г. тя е родена в Кенсингтън (къде другаде?!) в огромно богатство (Кенсингтън е един от най-богатите райони на Лондон – б.р.). Очевидно харесваща униформите и жените – и жените в униформи – тя и нейна първа приятелка първоначално искат да се присъединят към скаутите, но скаутите не ги приемат. Когато избухва Първата световна война, тя служи като шофьор на линейка и е наградена за храброст.

След войната Линторн-Орман, страстна почитателка на Мусолини, създава Британски фашисти (British Fascisti). Но други, по-крайни фашистки организации се размножават и скоро Линторн-Орман и нейните приятели са изтласкани встрани. Тя потъва в алкохолизъм и наркомания, отдавайки се на „пияни оргии и нежелани практики“, и организацията ѝ умира. Но фашизмът щеше да продължи да живее – от Озвалд Мосли и неговите Черноризци чак до Томи Робинсън.

Сега, когато съм стара, разбирам, че възрастните хора харесват нещата „така, както са били“.

И аз също: мразя ъпгрейдите – било то в компютрите, телефоните, стила, в моите съседи.

Искам това, което имах.

И така, промяната (която политиците ни казват, че искаме), аз активно не я искам. Промяната ме кара да се чувствам безсилна и тогава се ядосвам и търся някого, когото да обвиня. Поне знам достатъчно, за да не обвинявам имигрантите и търсещите убежище. Кашата, в която се намира страната, няма нищо общо с тях, но твърде много от нас са били заблудени да мислят, че има.

Пораснах със знанието, че ще получа отлично образование и ще си намеря работа, когато завърша университета (който през 1963 г. беше безплатен). Смятахме, че фашизмът си е отишъл. Над 70 милиона души бяха загинали, за да гарантират нашата свобода. Но сега расизмът беше невъзможно да бъде пренебрегнат, тъй като един по един последните остатъци от Империята започнаха да обявяват своята независимост. Поколението Ундръш (Windrush) дойде във Великобритания – по покана на тогавашното правителство – за да запълни щатовете в нашата нова социална държава, вярвайки, че са желани и че ще бъдат оценЕНИ за това, че са напуснали домовете и семействата си, но установиха, че обещаната родина се чувства сурова, враждебна и неприветлива.

Възползвайки се от тази изключително напрегната политическа атмосфера, в началото на 1967 г. се роди нова британска фашистка партия – Националният фронт. На следващата година Енох Пауъл, консервативен депутат от Улвърхамптън Югозапад, изнесе речта си „Реки от кръв“ („Rivers of Blood“). Той се представяше за смел визионер; може би дори вярваше, че дава глас на изоставената бяла общност от Мидландс, която се чувстваше изтласкана от черните и азиатските имигранти.

Веднага разбрах какво е искал да постигне Пауъл с тази реч: да разпали пламъците на общественото несъгласие. Неговото оксфордско образование, класическа подготовка и ораторски умения му послужеха добре. Той видя расовата карта като средство за постигане на власт.

Все още е така.

Днес едно гадно малко лайно се върти из нашите замърсени води.

То има много имена; едно от тях изпъква повече от другите. Възпитаник на елитно частно училище, представящ се за „едно от момчетата“; някой, който е смятал за смешно да шътка на еврейски момчета точно след Втората световна война; някой, на когото са дадени 5 милиона паунда, за да се пази в безопасност; някой, който получи законно германско гражданство за синовете си (бившата му жена е германка), така че неудобствата от Брекзит да не засягат близките му.

Има широко разпространен страх, че Фараж (известен още като Одиозния Дразнител) може да се добере до лидерството; кралството балансира на ръба на унищожението.

Но не е твърде късно.

В края на краищата, не лъжата, която минава през ума, а лъжата, която потъва и се усяда в него, причинява вредата. (Благодаря ти, Франсис Бейкън.)

Въпреки че лошите момчета изглежда печелят навсякъде, аз не се предавам – и вие също не трябва.

Изтощени от, но пристрастени към постоянното четене на мрачни новини (doomscrolling), прескачайки от едно ужасяващо заглавие към друго, лесно е да забравим, че всички сме в една и съща нестабилна лодка, север или юг, млади или стари, нисша, средна и дори висша класа, игнорирайте виновниците, които се крият на видно място. Не чужденците, легални или нелегални, ни пикаят на главите; това са милиардерите, които притежават медиите и интернет и могат да платят дълговете на политическите партии, които искат да контролират, майната им на останалите от нас. Е, аз вече няма да търпя това. И на вас не ви се налага. Нека се посмеем. Това е противоядисието (и целият боеприпас), от който се нуждаем срещу онези задници, които забравят, че Великобритания е била велика преди те да се родят – ние можем да ги разгледаме право през тях.

Никога не забравяйте, че смехът е добро лекарство, подигравката и сатирата могат да променят мислите, а сексът все още съществува. Макар че от известно време не съм се наслаждавала на пълноценния му вариант, знам, че той е там някъде.

Отказвам да бъда откъсната от изобилието от възможности, които Великобритания и Ирландия предлагат. Нека живеем, да се забавляваме, да научаваме нови вкусове, нови думи, нови дъвчения. Да строим мостове, да прекосяваме пропасти. И преди пак да отидем на Луната, нека оползотворим ползите, които чужденците сред нас предлагат. Не е тяхна вината, че положението е трудно. Наша е. Това е средният ми пръст към скептиците, Найджел Фараж и всички, които казват „както и да е“. Време е отново да бъдем Велика Великобритания – или поне

По-добра Великобритания.

Дръжте фронта и напред!