Примирието с Иран и новата геополитическа самота на Израел

Алексей Кущ
украински политолог и геополитически анализатор

Исламабадският пакт фиксира поражението на САЩ в Близкия изток и новата реалност за Израел — геополитическата самота.
Въпреки че мнозина биха казали, че Израел „винаги е сам“, това би било явно прегрешение спрямо истината.
В продължение на десетилетия САЩ оказваха подкрепа на Израел и по размер на капитализацията на тази помощ той нямаше конкуренти.

Едва Украйна през 2022 г. пое палмата на първенството в това отношение.

Но в замяна на това и Израел „слушаше“ — във всеки случай не преминаваше „червените линии“ на ескалацията.

През 1956 г., по време на Суецката война, САЩ съвместно със СССР върнаха Израел зад „червените линии“, като не му позволиха дори да мечтае за границите на страната в пределите на Давидовото царство, както казваше тогава Бен-Гурион.

А същевременно спряха и британския, и френския имперски проекти.

Кисинджър се срещаше с Голда Меир, когато в хода на Войната от Йом Кипур (Съдния ден) израелските танкове пробиха отбраната на египтяните и напредваха към Кайро.
Тогава САЩ станаха архитекти на Вашингтонските и Кемпдейвидските споразумения, а техните подписали Менахем Бегин и Ануар Садат получиха Нобелова награда за мир.
Но заради този мир Садат беше убит от египетски военни директно по време на парад, а в Израел добре помнят убийството на Ицхак Рабин заради опита за сключване на мирно споразумение с палестинците в Осло.
Впрочем, портретът на убиеца на Рабин дълго време висеше в кабинета на Бен-Гвир — настоящия министър на националната сигурност в правителството на Нетаняху.
Бен-Гвир смяташе, че това политическо убийство „спаси Израел“ и го избави от „оковите на Осло“.
Оттогава в Израел се реализира „десен завой“ в политиката, придружен от ексцесии под формата на месианство и есхатология.

Мирната риторика струва много скъпо на онзи, който я изрича.

Често носителят на мира като идея плаща с живота си.
Затова миротворците стават все по-малко и по-малко.

Но това е логично: Царството Божие не е „разтегливо“, докато Адът е безмерен.
Затова привържениците на хтоничната политика и „Некросите“ стават все повече и повече.
Както и политическите елити — некрофаги, които се хранят от Смъртта и черпят от нея енергия и възбуда.

Войната възбужда политиците по-силно от мирното съзидание.

Танатос победи Ерос, по-точно — погълна го.

А Вселенският Логос мълчи и това мълчание е по-силно от всякакви думи.
„Светът на страните във война“ се превръща в участта на Йов — в търсене на поне един праведник, който да заговори за мир.
Но Логосът вече не чува своето Ехо в хората.
На „Титаник“ философията е невъзможна.
Възможни са само философски вопли и „екзистенциални питания“.
Да се спасиш от „Титаник“ означава да преодолееш философията и капана на екзистенциалното вцепенение.
Да преминеш между Сцила и Харибда: между опита да намериш логическо обоснование и хипнозата на Смъртта.
Отношенията между САЩ и Израел приближават точката на бифуркация.

Или САЩ ще демонстрират, че „опашката вече не върти кучето“, или ще загубят авторитета си на макар и бивш, но все пак хегемон.
Ако „кучето не започне да върти опашката“, тогава САЩ ще останат приковани към израелската „Меркава“ до самия финал на тази драма.

От Америка вече не се боят, но все още отдават почит на миналото и настоящото й величие.
Америка се изправи пред точка на глобален избор: или да фокусира ресурсите си върху новата технологична парадигма (ИИ, космос, биотехнологии), или да разпилее ресурсите си в поредната близкоизточна война, „купувайки“ на Израел още 10–20 години относително безопасно развитие.
Контурите на споразумението с Иран са поражение за САЩ, но поражение, което изцяло лежи в живата тъкан на диалектиката на историята.
А да вървиш „напук“ на историята винаги излиза скъпо и травматично.

Споразумението предвижда съкращаване на военното присъствие на САЩ в Близкия изток, вдигане на санкциите от иранския петрол, разблокиране в настоящия момент на 24 милиарда долара ирански резерви, а в бъдеще — на още 300 милиарда долара.
Иран запазва ракетната си програма и шиитската „Ос на съпротивата“ в Ливан и Йемен.
Техеран се съгласи да не разработва ядрено оръжие в съответствие с международния Договор за неразпространение на ядреното оръжие (ДНЯО).
Ормузкият пролив ще бъде напълно деблокиран за срок до 60 дни, след което Иран и Оман ще разработят свой аналог на споразумението от Монтрьо за контрол над пролива.
И ще започнат да събират такси от корабите.
В настоящия момент Тръмп получава освобождаване на геополитически ресурс в Близкия изток, добър фон за Световното първенство по футбол и премахване на инфлационния натиск под формата на скъп петрол.
Катастрофата за републиканците на есенните избори за Конгреса ще бъде минимизирана.
Джей Ди Ванс ще подпише споразумението и ще „отпечата“ личния си бекграунд за следващите президентски избори.
Въпреки това, 60-дневният срок на междинното примирие буди безпокойство.
Това отваря вероятност за възобновяване на военните действия през есента и пълна блокада на Ормуз, за което писах още през пролетта, в началото на конфликта.
Но тогава САЩ ще се окажат „зад червената линия“ заедно с Израел.
Впрочем ОАЕ първи започнаха да разблокират резервите на Иран на стойност 10 милиарда долара, въпреки че малко преди това искаха да воюват.
А шейховете знаят накъде духа вятърът в пустинята…