Отприщеният Иран

Доминиращата сила в Близкия изток оттук нататък няма да бъдат САЩ или Израел, а Иран

Робърт Кагън

От години балансът на силите в Близкия изток бе неблагоприятен за Иран. Регионът беше доминиран от враждебна американска свръхдържава, въоръжен с ядрено оръжие и военно превъзхождащ Израел, както и от значителни местни играчи – Египет, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, – които бяха стратегически и икономически съюзници със Съединените щати.

Днес Иран се намира в съвсем нови обстоятелства.

Той се изправи директно срещу свръхдържавата и Израел, издържа на ударите на техните най-модерни оръжия и не просто оцеля, а постигна повече от това.

В резултат на атаките, с американска помощ, Иран напълно преконфигурира силовата структура на Близкия изток и Персийския залив.

Доминиращата сила в региона занапред ще бъде Иран, а не САЩ или Израел.

Съседните страни вече се приспособяват към тази нова реалност. По-далечните сили също ще го направят. За години наред светът си имаше работа с един ограничен Иран.

Сега той ще разбере как изглежда отприщеният Иран.

Иран няма нужда от сделка със Съединените щати.

Общото предположение, че един слаб и обеднял Иран в крайна сметка ще трябва да направи компромис с американската мощ, да отвори Ормузкия пролив и да започне да оправя тежко повредената си икономика, се оказа погрешно.

Ислямската република рядко е изглеждала по-слаба или по-уязвима, отколкото през последните две години. Миналия февруари президентът Тръмп поднови своята кампания за „максимален натиск“ от международни санкции, което сериозно увреди и без това слабата икономика на Иран и намали приходите в държавния бюджет с милиарди долари. Тогава през юни Израел и Съединените щати започнаха 12-дневната война за унищожаване на иранските ядрени съоръжения. Войната нанесе значителни щети на иранската програма и разкри колко уязвима е страната срещу израелски и американски удари. След това, през февруари, Съединените щати и Израел започнаха най-новата война с убийството на върховния лидер на режима и огромното мнозинство от неговите висши служители, последвано от повече от пет седмици непрестанни атаки срещу иранските военни възможности.

И все пак през всичко това режимът оцеля и не направи никакви отстъпки.

Напротив, Иран разкри ахилесовата пета на Америка: уязвимостта на съседите на Иран.

Голям поврат настъпи в средата на март, когато Израел нападна иранското газово находище „Южен Парс“, а Иран отвърна на удара срещу комплекса „Рас Лафан“ в Катар – най-голямото съоръжение за втечнен природен газ в света.

Атаката показа, че макар Иран очевидно да не може да победи Съединените щати във въздушна война, иранските ракети и дронове могат да нанесат достатъчно щети на нефтогазовата инфраструктура на Залива, за да вкарат света в продължителна икономическа криза.

Страните от Залива разбраха това незабавно, а също и Тръмп.

Той спря атаките срещу иранските енергийни обекти, нареди на неохотния Израел да направи същото и скоро спря по-голямата кампания, без да измъкне нито една иранска отстъпка.

Оттогава насам, въпреки многобройните заплахи, Тръмп нито веднъж не е разпоредил нов удар срещу иранската енергийна инфраструктура.

Само това беше достатъчно, за да промени баланса на влияние между Иран и Съединените щати. От април до миналия месец Тръмп многократно заплашваше да предприеме нова мащабна атака срещу Иран. Всеки път Иран заплашваше с отмъщение, държавите от Залива предупреждаваха за последствията, а Тръмп отстъпваше. До третия или четвъртия му блъф Техеран имаше основание да заключи, че Съединените щати вече не са готови да следват Иран по стълбата на ескалацията. Тръмп даде това ясно да се разбере, когато отбеляза в средата на юни, че продължаването на войната ще доведе до „икономическа катастрофа“, евентуално дори до „депресия“, и че той не иска да става президент Хърбърт Хувър.

Оттогава Тръмп се опитва с забележимо отчаяние да сложи край на конфликта.

Меморандумът за разбирателство, който САЩ и Иран приеха през юни, отразяваше тази реалност. Въпреки че беше формулиран така, че да спаси лицето на Съединените щати доколкото е възможно, меморандумът беше ясна иранска победа.

В него се заявяваше, че Ислямска република Иран, а никоя друга нация, ще „направи споразумения“ за „безопасното преминаване на търговски съдове“ през Ормузкия пролив.

В диалог с Оман, без посредници или други участници, Иран ще определя управлението на пролива „в съответствие с приложимото международно право и суверенните права на крайбрежните държави“.

Меморандумът не призоваваше за връщане към довоенното статукво.

Той също така не даваше на Съединените щати никакво право на глас по отношение на бъдещото управление на пролива. Напротив, той определяше Иран като единствения актьор освен слабия Оман и дори позволяваше на Иран да таксува държавите за безопасно преминаване след 60 дни. По този начин меморандумът кодифицира поражението, което Съединените щати бяха претърпели още през март, когато Тръмп очевидно осъзна, че или не може, или няма да рискува нови атаки срещу енергийните съоръжения в региона.

Погледнато назад, иранските лидери изглежда не са вярвали, че се нуждаят от този меморандум. Според съобщенията върховният лидер Моджтаба Хаменеи е трябвало да бъде убеждаван от президента Масуд Пезешкиан да го подпише.

Относителната безразличност на Техеран беше разбираема: американските отстъпки отразяваха такова отчаяние за прекратяване на войната, че иранците спокойно са могли да очакват, че САЩ в крайна сметка ще отстъпят, със или без сделка.

Иранските лидери със сигурност не се колебаха да взривят примирието почти веднага щом американският военноморски флот започна да ескортира танкери през оманската страна на пролива.

Тръмп може би е разбрал, а може би и не пълния мащаб на отстъпките, които неговите преговарящи бяха направили относно контрола над пролива, но от иранска гледна точка оманският маршрут беше опит да си върнат това, което САЩ бяха раздали.

Известно време Съединените щати и Иран си разменяха удари „зъб за зъб“, което достигна връхната си точка в интензивни американски атаки в средата на юли. Когато те нямаха ефект, Тръмп предупреди на 15 юли, че Съединените щати „ще извадят от строя всичките им електроцентрали“ и „всичките им мостове“, освен ако Иран не преговаря.

И отново последва липса на каквато и да е атака.

Тогава светът, а и иранците, научиха една от основните причини: разкритията, че американските запаси от жизненоважни боеприпаси са опасно ниски и че самият председател на Обединения комитет на началник-щабовете търси „изходен път“, изпратиха ясен сигнал за бъдещия курс на американската стратегия. Мащабно нападение срещу Иран би застрашило американските интереси другаде, като отслаби Съединените щати при евентуален ход на Китай срещу Тайван или руско нападение срещу член на НАТО.

Нестигането на ракети би увеличило и опасностите, свързани с масирана атака срещу иранската инфраструктура. САЩ щяха да бъдат принудени да изпратят повече пилотирани самолети в обсега на иранската противовъздушна отбрана и щяха да разполагат с относително малко ракети-прихващачи под ръка, за да защитят държавите от Залива и собствените си регионални бази. Рискът от американски жертви би бил висок, както и опасността за енергийната инфраструктура в региона. И нищо нямаше да гарантира, че подобно нападение ще бъде по-ефективно от петте и повече седмици бомбардировки по-рано тази година.

Американските действия ясно показаха, че Вашингтон се страхува от ескалацията повече, отколкото Иран – не само за момента, но и за в бъдеще.

Това поставя ограничения върху това какво могат да направят Съединените щати дори при ниски нива на конфликт. Тъй като всяко военно действие срещу Иран рискува да стъпи на стълбата на ескалацията, по която САЩ не искат да се изкачват, дори ударите „зъб за зъб“ изглежда вече не са част от американската стратегия.

Съобщава се, че президентът е казал на своите съветници, че не иска да нарежда повече удари. Иранците удариха няколко кораба на ОАЕ този месец и дори изстреляха балистични ракети срещу страната, но Съединените щати не са отговорили от юли насам – факт, който без съмнение е забелязан от ОАЕ и другите съседи на Иран.

Предвид очевидното американско нежелание да води поредна мащабна кампания, Иран има основание да се чуди какво може да получи от една сделка, което така или иначе няма да получи и без нея. Висши ирански служители сега призовават за изтегляне на американските сили, вдигане на американската военноморска блокада и всички санкции, освобождаване на замразените активи на Иран и изплащане на репарации за войната.

Общоприетото схващане е, че иранските лидери знаят, че тези искания са абсолютно неприемливи за Вашингтон и че затова те или трият носа на Тръмп в поражението му, или се пазарят за по-добра сделка, или пък надценяват силите си. Много наблюдатели все още предполагат, че контролът върху пролива е разменна монета за изстискване на повече отстъпки от Съединените щати или за връщане на Тръмп към меморандума.

Но ние отдавна сме задминали всичко това.

Победителят не е нужно да се връща на масата за преговори, освен за да диктува условията на капитулацията.

Иран вече изложи тези условия.

Те може да изглеждат максималистични и прекомерни, но Техеран едва ли вярва, че има основание да поиска по-малко. Иран от месеци дава ясно да се разбере, че контролът над пролива не подлежи на преговори.

Представятането, постоянно лансирано от администрацията на Тръмп и медиите, че иранците не могат да решат и че постоянно променят позициите си, е пълна глупост.

Още през април Моджтаба обяви, че Иран ще въведе „нови правни рамки и управление“ на пролива и че „чужденците, които идват от хиляди километри разстояние“, нямат място в Залива, „освен на дъното на неговите води“. В деня, отбелязващ победата на Иран над Португалия в пролива през 1622 г., той обяви, че „по волята и силата на Бога светлото бъдеще на региона на Персийския залив ще бъде бъдеще без Америка“.

Идеята, че след като е оцелял както от военни удари, така и от санкции, Иран сега ще се поддаде само на санкциите, е заблуда.

Моджтаба преструктурира ръководството на националната сигурност на Иран и назначи ветерани от Корпуса на гвардейците на ислямската революция (КГИР) на висши постове. Бившият командир на КГИР Мохсен Резаи сега оглавява Висшия съвет за национална сигурност, а други твърдолинейни служители по сигурността бяха издигнати.

Режимът, който излиза от войната, се реорганизира от мъже, които вярват, че Иран е оцелял след американско-израелски опит да го унищожат и че неподчинението, а не компромисът, е донесло победата.

Но това не е просто триумфализъм.

За Иран контролът над пролива не е нито лукс, нито разменна монета.

Като се има предвид вероятността в някакъв бъдещ момент Израел или Съединените щати да нападнат отново, със или без сделка, проливът представлява най-силният и сигурен възпиращ фактор за Иран. Той е и ключът към отварянето на много от оковите, които доминираният от САЩ световен ред постави на Иран в продължение на десетилетия, и към разграждането на регионална и глобална икономическа система, проектирана да го изключи и оберне. Някои така наречени умерени лица в рамките на иранския истеблишмент може би разглеждат пролива като разменна монета, но те не печелят спора по причини, които не са трудни за разбиране. Говорител на КГИР заяви открито гледната точка на режима: „За нас Ормузкият пролив не е просто икономически воден път, а по-скоро ключов компонент от нашата геополитическа и стратегическа мощ.“

Иран изгражда механизмите за контрол от месеци и инструктира корабособствениците и нациите как ще функционира системата. Той създаде Администрацията на пролива в Персийския залив и поиска корабоплавателните компании да се регистрират при нея, да получават разрешителни, да следват определени от Иран маршрути и да плащат за предоставената от Иран застраховка и сигурност.

Иран не претендира само за правото да събира пари.

Той претендира и за правото да решава кой може да премине.

Той предложи изключването на плавателни съдове, свързани с правителства, които счита за враждебни, като САЩ и Израел, и поиска компенсации от нациите, участвали в атаки срещу него. Иран установява принципа, че преминаването през пролива отсега нататък ще бъде привилегия, която Техеран може да дава, обуславя, забавя или отказва.

Други държави вече започнаха да се примиряват с новото споразумение. Индия, Пакистан, Ирак, Турция, Китай и други потърсиха споразумение.

Контролът на Иран върху Ормузкия пролив е по-полезен инструмент на властта, отколкото би било ядреното оръжие.

Едно ядрено оръжие може да възпре атака, но контролът върху пролива дава на Иран влияние всеки ден, над десетки държави.

С него Иран може да възнаграждава приятели, да наказва врагове, да извлича приходи, да принуждава към смекчаване на санкциите и да кара правителствата да се замислят два пъти, преди да се противопоставят на иранските политики.

Той може да направи всичко това, без да изстреля нито един изстрел, и същевременно да запази способността да заплашва с насилие, когато е необходимо.

Стратегията на санкциите, която в продължение на десетилетия служи за изолация на Иран, се основаваше на международното сътрудничество. Нациите, които зависят от достъпа до пролива – например Япония и Южна Корея – ще трябва да избират между достъпа до надеждно енергоснабдяване и участието в подкрепените от САЩ санкции. Ще изберат ли солидарността с Вашингтон – този Вашингтон – пред собствените си икономически интереси? В новия ред, който Иран създава, глобалният режим на санкции вероятно ще бъде неустойчив.

Иран вероятно ще поддържа контрола си върху енергийните потоци поне през следващите няколко години. Най-оптимистичните прогнози сочат, че създаването на алтернативни тръбопроводи и износни маршрути, заобикалящи Ормузкия пролив, ще отнеме толкова време. Но човек се чуди дали те изобщо ще се реализират.

Новите тръбопроводи, пристанища и енергийни съоръжения ще бъдат също толкова уязвими към иранските ракети и дронове, колкото бяха старите.

Дали Иран просто ще стои отстрани, докато съседните държави изграждат средства за избягване на неговия контрол?

Малките държави, които трябва да изградят и защитят такива маршрути, ще се страхуват да си навлекат гнява на Иран, а американската защита се оказа неадекватна.

Иран вече се опитва да отклони Ирак от разработването на алтернативни коридори за износ на петрол, отчасти като предлага безопасно преминаване за иракските танкери при ирански условия.

Регионалното приспособяване започна. Владетелите от Залива, които някога разчитаха на американска гаранция за сигурност, сега трябва да сключат мир със силата, която се доказа като способна да победи техния защитник. Отхвърлянето от страна на Саудитска Арабия на подкрепените от САЩ и Израел „Авраамови споразумения“ в полза на стратегически пакт с Пакистан и Турция подсказва за очертанията на бъдещето. „Авраамовите споразумения“ представляваха консолидация на израелската власт и влияние в региона и по-нататъшно ограничаване на Иран. Пактът от Мека е нещо съвсем различно. Нито Пакистан, нито Турция смятат Иран за основна заплаха; Пакистан, подобно на Иран, има близки отношения с Китай; Израел смята Турция за регионална заплаха на второ място след Иран. Вместо американо-израелски ред, това ще бъде съюз, който е по-малко непримиримо враждебен към Иран, по-малко приятелски настроен към Израел и по-независим от Съединените щати. Подписалите го страни имат общо и ядрените оръжия: Пакистан ги има, а турците и саудитците ги искат.

Междувременно Иран ще бъде свободен да възобнови собствената си програма за ядрени оръжия без страх от нова мащабна атака. Този факт сам по себе си ще промени регионалния баланс. Миналата година Израел и Съединените щати бомбардираха иранските ядрени съоръжения в продължение на 12 дни, без да се сблъскат със сериозно иранско отмъщение. Сега Иран се е осмелил да използва контрола си върху пролива и заплахите срещу съседните държави и тяхната енергийна инфраструктура, за да възпре всякакви подобни удари в обозримо бъдеще. Американските запаси от ракети и прихващачи ще отнемат много време за попълване и може би ще бъдат необходими в други части на света през следващите години; през цялото това време Иран ще се превъоръжава с руска и китайска помощ, което потенциално може да остави САЩ в по-лоша позиция след една година, отколкото са днес.

Ефектите ще се разпространят далеч отвъд Близкия изток. Американските съюзници в Азия и Европа виждат, че една сравнително кратка война срещу сила от втора категория е изчерпала голяма част от запасите на Америка от оръжия, необходими за противоракетна отбрана. Те виждат, че Съединените щати започнаха война, която не можаха да завършат, изложиха партньорите си на отмъщение и след това спряха, когато разходите станаха твърде големи. Заключенията на Пекин относно Тайван и заключенията на Москва относно Европа може да са невъзможни за узнаване. Но съюзниците на Америка неизбежно ще запитат дали Вашингтон има оръжията, издръжливостта и политическата воля да поддържа друг голям конфликт. Всъщност те вече го правят.

Че иранският режим може да падне, е разбира се възможно. Той е корумпиран, репресивен, икономически некомпетентен и мразен от своя народ. Но той притежаваше всички тези слабости и преди войната. Това, което той нямаше, беше контролът върху най-важната световна енергийна точка на задушаване, перспективата за нарастващи приходи и влияние, доказаната способност да възпира Съединените щати и престижа на една невъзможна победа.

Режимът, който оцеля след това, което голяма част от света вярваше, че ще го унищожи, и след това принуди доминиращата сила в света да отстъпи, вероятно ще излезе подсилен, поне за известно време. Подобен успех е склонен да породи увереност и вероятно свръхувереност. Но е малко вероятно това да направи иранските лидери по-малко амбициозни или по-малко ангажирани с вярата, която ги е превела през този чудодеен триумф.

Наскоро висши ирански служители започнаха да говорят публично за приемане на „напълно офанзивна“ позиция и се появиха съобщения за ирански планове за разширяване на целите му, за да включват европейски държави, които домакинстват на американски бази. Да видиш материали в The New York Times, които питат „Кой ще отстъпи пръв?“, е забавно, като се има предвид, че иранците досега нито веднъж не са отстъпили, докато администрацията на Тръмп не е направила нищо друго освен да отстъпва. Иран може дори да започне да се бие отново, за да принуди САЩ да вдигнат морската блокада.

Предвид доказания страх на американската администрация от ескалация, тази надежда не е неразумна.

Светът прекара десетилетия в безпокойство за това какво може да направи Иран, ако придобие ядрено оръжие.

Сега той трябва да се тревожи за нещо още по-съдбовно: Иран, който е победил Съединените щати, вече не се страхува от американска атака и контролира достъпа до Персийския залив.

Самите ядрени оръжия никога не биха могли да дадат на Иран такъв вид власт.

Провалената война на САЩ и Израел с Иран го направи.