Неуправляемата държава! Защо Великобритания продължава да губи министър-председатели?

Мей, Джонсън, Тръс, Сунак, а сега може би и Стармър: всеки от тях бе свален по някаква причина. Но какво, ако по-дълбокият проблем е самата институция?

Том Кларк

Това бяха времена, в които министър-председателите изглеждаха пътници още с пристигането си. Големите стратегически решения пред страната се избягваха или отлагаха. Публичните финанси многократно се разклащаха, но опитите за рационализиране на данъчната система се проваляха пред лицето на корпоративни интереси, включително тези на фермерите. Реформите в социалното осигуряване бяха шумно прокламирани, преди да бъдат размити. Цялото политическо ежедневие се движеше от жлъч и съперничество, а не от практически действия. През цялото време популистите чакаха в кулоарите.

Това не е предварителен поглед към бъдещ учебник по история за днешна Великобритания, а описание на Френската четвърта република. Тя креташе след трудното си раждане през 1946 г. чак до 1958 г., когато изтощеният режим отстъпи властта за създаване на нов ред на генерал Шарл дьо Гол, на практика слагайки край на мъките си.

Киър Стармър не си отива толкова кротко, а вместо това беснее срещу „умирането на светлината“ (по Дилън Томас). Чуждестранните прецеденти за нашия политически смут са единственото, с което разполагаме, тъй като британската история не може да предложи такива. „Никога не е имало период като настоящия“, казва Антъни Селдън, автор на книгата „Невъзможната институция?“ (The Impossible Office?), която проследява 300-годишната история на премиерския пост.

Да, имаше по едно десетилетие през XVIII (1760–1770) и XIX век (1827–1837), в които сменяхме министър-председатели със сходно темпо. Но шестимата – а скоро вероятно седем – премиери от 2016 г. насам се определят като „уникален случай“, ако отчетем и по-широкото текучество по върховете. Имало е също осем финансови министри (канцлери) и деветима външни министри – и това още преди евентуални рокади след Стармър.

Камерън, Мей, Джонсън, Тръс, Сунак, Стармър, а сега, ако успее да надделее в едни трудни частични избори, може би Бърнам: прегледайте списъка и първата ви мисъл няма да е за нещо реално и солидно постигнато, а просто за чистата проба лудост. Това не е съвпадение.

Гъс О’Донъл, бивш секретар на кабинета, е виждал три прехода във властта „отблизо“: от Тачър към Мейджър, от Блеър към Браун и от Браун към Камерън. В „преговорите за достъп“ с лидера на опозицията преди изборите през 2010 г. Дейвид Камерън го запознава с промените, които ще поиска в Уайтхол.

Тогава, разказва О’Донъл: „Той ме попита: „А аз какво мога да дам на теб?“. Казах му: „министри, които да останат на постовете си възможно най-дълго, за да имат поне някакъв шанс да овладеят ресорите си.“

О’Донъл звучеше уморен от живота, спомняйки си как се е опитвал да поддържа стратегии по големи въпроси на фона на министерската игра на музикални столове. Пенсиите са сфера, която крещи за дългосрочен подход: хората трябва да планират, спестяват и натрупват права в течение на целия си живот. Докато, спомня си О’Донъл, в един момент е имало „девет министри на пенсиите в рамките на пет години“.

Очевидна, но малко обсъждана последица от смяната на министър-председателя е, че огромна част от останалите министри автоматично също се сменят. Всеки нов премиер, естествено, ще иска да оформи свой собствен кабинет, и нито един политик с лукавството да изкачи хлъзгавия стълб на властта няма да остане сляп за възможностите да използва по-ниските ешелони на правителството, за да възнагради лоялните и да държи под контрол трудните фигури.

И начело на произлезлия от това екип от новаци ще стои неопитен лидер – съветван от нов „кухненски кабинет“ от съветници, повечето от които са нови в механизмите на центъра на британската власт. Както признава Кат Хадон от мозъчния тръст Institute for Government, идва момент, в който неефективните като личности премиери трябва да си тръгват. Но тя се тревожи и от това, че правим човека на поста неефективен, като му отказваме „времето, необходимо за учене, управление и довеждане на проектите докрай“. Тъй като „коефициентът на превръщане на притиснати министър-председатели в министър-председатели, изхвърлени през вратата“ нараства, тя вижда как втората част от това уравнение остава „недооценена“.

Увъртанията, въплътени в заглавието на манифеста на Лейбъристите от една-единствена дума – Промяна – се разпаднаха, но поуки не бяха извлечени. Искането от всички страни по време на тази лидерска криза е: „по-бърза и по-малко постепенна промяна“.

Емоционалните репортери от парламентарните кулоари, а и страстните партийни активисти, които в днешно време имат последната дума за това кой да стане министър-председател, понякога забравят, че големите речи сами по себе си не променят нищо. Ефективните реформи стават реалност едва след изготвянето на надеждни планове, провеждането на консултации за потвърждаване на принципите и адаптиране към практиката, пренаписването на закони, осигуряването и ефективното управление на ресурсите.

„Трябва да свършиш работата“, казва Хадон. „А това неизбежно отнема време.“

---

Заплахата от отстраняване може да причини почти толкова разсейване и смущения, колкото и самият факт на отстраняването. Деймиън Грийн беше близък съюзник на Тереза Мей, когато изборите през юни 2017 г. я лишиха от мнозинство, повдигайки въпроси за нейното оцеляване, които тегнеха над последните ѝ две години на поста.

„Тереза очевидно беше в беда тогава – стана много по-трудно да се прави каквото и да било в дългосрочен план“, спомня си Грийн. През първите месеци на премиерския си пост тя показваше интерес към големите социални предизвикателства и подхващаше трудни теми, като домашното насилие, от които твърде много други се бяха отказали. Но сега целта на деня беше оцеляването, което беше обвързано с един-единствен въпрос. Изведнъж нейната единствена и определяща задача стана „да постигне сделка за Брекзит“.

За да ѝ дадат поне минимален шанс за това, Мей и Джереми Хейууд, тогавашният секретар на кабинета, предприеха извънреден ход. Те преместиха Грийн от Министерството на труда и пенсиите на измислената длъжност първи държавен секретар – на практика вицепремиер – и му предадоха контрола над почти всичко останало.

„Аз отговарях за всички комисии в кабинета, занимаващи се с вътрешна политика, в един момент 28 на брой, за да сваля товара от раменете на Тереза“, каза Грийн.

Като лоялен съратник, Грийн прокара стойностните, макар и по-слабо забележими приоритети на шефката си, като ограниченията срещу съвременното робство. Но никой заместник няма авторитета или възможностите за покровителство, които премиерът може да използва за отблокиране на процесите, и напредъкът по по-големите предизвикателства, включително социалните грижи (лична кауза на Грийн), замря.

---

Днешните пристъпи на цареубийствена мания бяха предвещани преди 30 години. Джон Мейджър издържа по-дълго от Мей: шест години и половина. Но в рамките на две години лирата се срина през Черната сряда.

След това битката за оцеляване беше постоянна и често несигурна. Един бивш държавен служител, Джил Рътър, изкара известен период в неговия политически отдел на „Даунинг стрийт“ 10. Това е звеното, натоварено със задачата да мисли сериозно как да конкретизира премиерските амбиции, но обстоятелствата не бяха благоприятни.

След като Мейджър беше принуден да прибегне до вот на доверие за една от стъпките в процеса от Маастрихт, Рътър си спомня, че директорът на звеното, Сара Хог, събрала политически назначената половина от екипа си и обяснила, че ако нещата се объркат, скоро ще останат без работа.

„На „Даунинг стрийт“ 10 усещането беше като в обсадена крепост, супер подозрително, с врагове зад всеки ъгъл. Често единствената грижа беше просто да се върнем в релси“, каза Рътър. По-трудно се намират интелигентни решения, когато „през цялото време стъпваш по яйчени черупки“.

Каузи като мира в Северна Ирландия, в които Мейджър разви много личен залог, бяха придвижени напред. Но премиерът наистина „не може и наистина не трябва да бъде пряко в час с абсолютно всичко“, каза Рътър. През по-голямата част от времето трябва да е достатъчно „Даунинг стрийт 10 да знае нещата от тяхно име“ и да насочва по-широката машина в съответствие с техните желания.

Възможностите за такова „добро делегиране“, добави Рътър, могат да се провалят или защото инстинктите на премиера са твърде несигурни, за да бъдат служителите сигурни какво би искал той, или защото други министри започват да се възприемат като работещи за временен шеф, тръгват по свой собствен път и спират да държат „Даунинг стрийт“ в течение. Администрацията на Стармър беше преследвана от първия проблем от самото начало. След това се прояви и вторият.

Стармър не бърка, когато предупреждава, че ще има финансови последици от целия този хаос. Както каза икономистът Пол Джонсън: „Тъжната истина е, че сме заложници на пазарите на облигации… Вече плащаме много милиарди повече за лихви по дълга, отколкото бихме плащали, ако пазарите ни таксуваха по същия начин, по който таксуват други държави. И е показателно, че тази премия реално започна в онзи момент на максимална нестабилност – премиерството на Тръс“.

Проблемът на Стармър обаче е, че той престана да бъде надежден отговор на хаоса. Точно както ранното обещание на Мей за „силно и стабилно лидерство“, неговият обет да „сложи край на хаоса“ се превърна в горчива шега.

---

И така, какво е това в Британия през 2020-те години, което – след дълъг период след Мейджър, в който лидерските кризи бяха изключение, а не норма – превърна премиерския пост в невъзможна институция? Дали не е същото нещо, което накара страната, например, да потъне безброй милиарди в изграждането на национална високоскоростна железопътна мрежа, само за да я окастри до степен, в която тя свързва просто Бирмингам с Лондон?

Ние сме и общество, което се тревожи за публичния дълг, но се дърпа от поставянето на крайна дата за произволната и непосилна „тройна ключалка“ на пенсиите. Имаме икономика, която стене под неработещ данъчен кодекс, но не може или не иска да го опрости. Дори скромните стъпки към това голямото богатство да плаща малко повече, са последвани от отстъпления, каквито видяхме при (неправилно етикетирания) „данък върху семейната ферма“. Почти всички политици вече заявиха, че биха искали да харчат много повече за отбрана, но почти никой не може да обясни откъде ще намери парите.

Очевидното обяснение за парализата по същество и неконтролируемата политическа пяна по повърхността е икономическо. Стагнацията след финансовата криза несъмнено направи аритметиката на публичната политика по-сурова. Но много предишни поколения са смятали икономическото положение на страната за изключително тежко.

Инфлацията от 70-те години е един от случаите, безработицата от 80-те – друг. Всъщност авторът и историк Антъни Селдън посочва, че когато възрастният Уинстън Чърчил се завръща на власт в растящата и с пълна заетост икономика през 1951 г., вестниците пищят, че купоните за храна, проблемите с платежния баланс и необходимостта от финансиране на Корейската война са създали най-натовареното „премиерско бюро“ в историята.

И все пак тогава политиката беше забележително стабилна. На изборите през същата година рекордните 97% от гласовете бяха разделени сравнително поравно между Лейбъристката партия на Клемънт Атли, чието лидерство продължи 20 години, и торите на Чърчил, който беше начело в продължение на 15-годишен период.

Това, което се промени според мен, е, че простото класово разделение на следвоенното общество беше заменено от редица дълбоки, застъпващи се разломи: културни разделения като Брекзит, разделения в ценностите като Газа и поколенчески разделения между по-възрастните собственици на жилища и по-младите наематели.

Историкът Судхир Хазареесинг ми каза, че реалните корени на проблемите на Френската четвърта република са били сходни – твърде много отделни разколи са били прокарани в политиката наведнъж, като поляризираното отношение към Студената война, конституцията, колониите и социалната роля на църквата са сегментирали електората по различни начини.

Днес, когато всички вражди са наелектризирани от социалните медии, свикването и след това удържането на една коалиция изисква съчетание от политически таланти. Програмата на Борис Джонсън за „наваксване на изоставането“ (levelling up) беше един такъв опит, но на него му липсваше всякакво упорство, за да я доведе докрай.

Големият дефицит при Стармър беше в разбирането и въображението. Той се спря на виждането, че общественото мнение е неизлечимо реакционно, и се опита да му направи впечатление с културен консерватизъм, вместо да наблегне на икономическия радикализъм, който можеше да се хареса и от двете страни на културния разлом. Той направи пренебрежителен залог, че хората, които трябваше да осигурят собствената му база, няма къде другаде да отидат, колкото и да ги провокира. Сега той изглежда приключил и започват да се зараждат мъчителни съмнения дали изобщо някой може да събере управляваща коалиция, основана на нещо различно от шовинизъм.

Това обаче е твърде мрачно заключение. Маргарет Макмилан, историк, който изучава лидерството, каза, че „нуждата е да се апелира към по-добрата природа на хората“ и да се говори честно с обществеността за необходимостта от усилия, може би жертви, и преди всичко време за постигане на големи неща. Тя вижда Марк Карни да прави поне част от това в родната ѝ Канада и отбелязва, че популярността му се задържа добре.

Връщайки се на Франция – след като Четвъртата република отстъпи място на Петата, голисткото управление се оказа властно и понякога ограничено, но ефективно. Беше намерен път през множество проблеми, които изглеждаха неразрешими. Горчивите конфликти се запазиха и от време на време експлодираха, но сега, вместо просто да се носят по течението, проблемите бяха хванати здраво.

Политическото безумие се забави драстично и французите спечелиха репутацията си на хора, които строят пътища, мостове, железопътни линии и друга инфраструктура. Ключът към отключването на далновидните политики, от които страната се нуждае, не е в изваждането на политиката от всичко, а в това политиката да се прави както трябва. Анди Бърнам и неговите съперници трябва да вземат този урок присърце.