Милиони украинци бягат от жестоката система за мобилизация

Тяхната съдба и мотиви обаче са изтрити от политическият наратив, защото на Запад войната в Украйна се представя като битка между добро и зло и всички отказват да видят истината – Киев мобилизира основно бедните хора

Дан Сториев

Одеса, Украйна: Мъж на средна възраст с ясен поглед се навежда напред и извиква на развален английски: „Не искам да умирам, разбирате ли? Но те ме хванаха. Сега трябва да отида.“

Той отпива поредната чаша водка. Терасата на ресторанта е пълна с хора, които се наслаждават на своя шашлик. Те не обръщат внимание на мъжа и неговите шумни приятели, тъй като изпращанията на новомобилизирани войници вече не са забележително събитие.

Те са част от звуковата картина на града, точно колкото бръмченето на моторите на руските 200-килограмови дронове-камикадзе „Шахед“ или воят на сирените за въздушна тревога.

От време на време тези дронове правят дупки с размерите на автомобил в жилищни сгради и убиват цивилни.

Фронтовата линия е на около 145 километра оттук, но съдейки по начина, по който местните жители се отнасят към нея, тя може би е и на Луната.

Одеса е еклектичен, озарен от слънцето черноморски пристанищен град, където барокови руски имперски сгради съжителстват с панели от съветски тип, гледащи към стръмни плажове. Тези плажове остават пълни дори когато експлозиите заглушават гръмката американска поп музика – само няколко чуждестранни туристи предпазливо тичат към някое укритие.

Но под повърхността на относителната нормалност, точно както и в останалата част на Украйна, Одеса е дом на самоопределила се низша класа от мъже на възраст между 25 и 60 години, които живеят като бегълци в собствената си страна.

В Украйна ги наричат „ухилянти“ – презрителен жаргон за „избягващи мобилизацията“. В продължение на години „ухилянтите“ се опитват да избегнат мащабната военна мобилизационна кампания на Украйна, която започна в същия ден като пълномащабното руско настъпление.

В първите месеци на 2022 г. доброволци се редяха на опашки за фронта.

Това вече не е така.

Не е ясно колко точно хора се крият, но оценките варират между 2 и 6 милиона. Тази тема не е широко изследвана, а в англоезичната преса въпросът с укриващите се е заглушен от статии, изтъкващи украинските иновации и героизъм.

Мнозина в западните столици описват войната като борба между доброто и злото, като битка за свободата и сигурността на Запада. Кремъл също така демонстрира пълно пренебрежение към човешкия живот. Руските войници измъчват, убиват и изнасилват в масов мащаб.

За да спре натиска на Путин, Киев отчаяно се нуждае от хора. Въпреки всички високотехнологични дронове, успехът все още зависи от жива сила. „Ако преди две години командирите се нуждаеха от ракети, сега те се нуждаят от хора“, каза Александър Сирски, бивш началник на украинските въоръжени сили.

И все пак милиони украинци не искат да се бият.

Защо?

Страхът

В Одеса срещнах Тарас (името е променено по негово искане) в крайбрежен бар. Убеден протестант, Тарас се отвращава от мисълта да убива. Едър, висок почти два метра и двайсет 29-годишен мъж, той хич не прилича на беглец, докато отхапва от своя бургер. „Виждате ли, аз съм голям“, казва IT специалистът с горда усмивка. „Затова ТЦК-то не ме притеснява. Нямам страх.“

ТЦК, което се произнася като „те-це-ка“ на украински, означава Териториален център за комплектоване и социална подкрепа. Това е държавната агенция на Украйна, отговорна за организирането на мобилизацията.

Служителите на ТЦК се движат на групи от по трима до петима мъже, понякога облечени в цивилни дрехи. Често те са придружавани от полиция. Те шофират микробуси Renault Master, Ford Transit или други обикновени микробуси с тъмно затъмнени стъкла. Именно тези микробуси носят на мобилизацията нейното народно прозвище: „бусификация“.

В допитване от миналата година рекордните 68 процента от украинците заявяват, че не се доверяват на ТЦК. Но някои все още смятат мобилизацията за необходима. Разговарях с енергичната Катерина Мусиенко, на 27 години, която е част от активистката група „Робемо вам нерви“ (Създаваме ви нерви), агитираща за освобождаването на Одеса от съветското и руското културно наследство.

„За мен [мобилизацията] не е проблем, защото повечето ми роднини и приятели вече са мобилизирани“, казва Катерина. „Това е конституционно задължително. И не мисля, че е проблем, защото трябва да го направим. Кой друг да го направи, ако не украинците? Може би методите не са приятни. Но когато хората пренебрегват [повиквателните] писма с месеци и се опитват да избягат от това, и седят вкъщи само за да не се бият, за мен това е наистина смущаващо.“

През октомври 2025 г., месец след като срещнах Тарас, трима служители на ТЦК изскачат от прикрит микробус и се впускат след него. Той успява да избяга, оставяйки раницата и якето си зад гърба си.

През ноември друг патрул отново забелязва Тарас. „Тичаха след мен. Изгубиха се доста бързо, с изключение на двама, които ме настигнаха в един закрит участък.“ Докато двамата мъже във военни униформи успяват да хванат Тарас, група случайни минувачки на средна възраст се опитват да го измъкнат от неприятностите, но служителите на ТЦК не го пускат.

„Те крещяха на жените, заплашвайки ги с изнасилване или бой“, разказва Тарас. В крайна сметка ТЦК взема връх, след като вика полицейски подкрепления. Тарас е откаран с кола.

Сцени като тази са се превърнали в новото нормално. Те са чести и често по-драматични, като понякога включват умолителни плачове на близките на мобилизирания.

След като е заловен от ТЦК, Тарас е отведен за медицински преглед заедно с десетки мъже от най-различни слоеве на обществото. Тарас седи в слабо осветен коридор, боядисан в обичайния съветски институционален зелен цвят, под плакати с размерите на лист хартия, показващи полуголи модели, рекламиращи военна служба.

„В интернет имаше слух, че можеш да се укриеш, като не им разрешиш да те снимат. Това вече не работеше, докато стигнах там“, разказва той монотонно.

Тарас казва, че след като отказал да бъде сниман, бил вкаран в малка стая, където двама мъже в цивилно му направили снимка, докато го удряли по главата. Пълен полковник „с протези на краката до колене и луд поглед“ извикал, че ще застреля Тарас, ако мръдне, насочвайки към него пистолет.

„След това започнаха да ни продават“, спомня си Тарас. Мъжете били разпитани от пълния полковник и командири на армейски подразделения. „Командирите идваха при полковника с пликове с пари в брой, наддавайки за мъжете, които са си избрали.“

Тарас успява да изтъкне своите IT умения. Той е избран за подразделение за дронове, но за негов ужас е определен като „фиксик“ – мобилен едноличен монтьор и механик. „Щях да имам десетки дронове в колата си. Щях да съм главната мишена“, тръпне той.

Въпреки това Тарас не спори много, виждайки как един от неговите съновобранци „се е държал нагло и е поискал по-добри условия. Затова подразделението, което първоначално го е искало, се е отказало. Предали го на „Скеля“.

През останалото време, докато държащият се нагло преди това младеж стоял в коридора, Тарас не смеел дори да го погледне. Двама въоръжени войници от „Скеля“ биели новобранците. „Сега сте наши, казаха му те“, спомня си Тарас.

„Скеля“, което означава „скала“, е най-голямото щурмово подразделение на Украйна. Името му е вдъхновено от позивната на командира Юрий Харкави, взаимствана от Дуейн „Скалата“ Джонсън. Преди няколко месеца Джонсън записа видео за Харкави, изпращайки му „мана“.

„Скеля“ е зловещо известна с изтезанията и убийствата на десетки новобранци, изпратени при тях. Случаят с Александър Семьонов е добре известен. Той пристига в болницата в Кропивницки през януари 2026 г. Семьонов твърди, че по време на престоя си в „Скеля“ е бил биещ, вързан за всъздеход (ATV) и влачен по земята. Няколко дни по-късно той умира.

Официалната причина е посочена като пневмония.

Няма изчерпателни обществени данни, но в Украйна е публична тайна, че е имало не малко мъчителни смъртни случаи в сборните пунктове на ТЦК, в тренировъчните лагери или в базите на частите. От 2022 г. насам срещу центровете на ТЦК и полицейските управления са образувани над 1400 наказателни производства за изтезания.

Само 20 от тях завършват с осъдителни присъди. Едно такова осъждане се отнася до заснет на видео случай на брутален бой над новобранец. Двама служители на ТЦК се признават за виновни и получават едногодишна условна присъда и глоби от около 20 долара.

Бъркотията

ТЦК има лоша репутация в армията като цяло, дотолкова, че войниците често носят отличителни знаци и стикери на автомобилите си с надпис „Не съм ТЦК“. Видях тези знаци да се продават навсякъде – от големия пазар „Привоз“ в Одеса до сергиите в Харков.

Много служители на ТЦК са били ранени в бой, като например пълният майор с ампутирани крайници, който е заплашвал Тарас. Някои са изпратени там, защото здравословни проблеми ги правят негодни за фронтова служба. Презрян и недокомплектован, ТЦК функционира хаотично. Украинците често успяват да им се измъкнат.

Например Тарас се разболява в тренировъчен лагер след седмици на изтощителен труд на виещия през ноември вятър. Докато е в болница, разказва ми Тарас, приятелите му успяват да го отвлекат. Сега IT специалистът се крие от ТЦК в квартира под наем обратно в Одеса. Той си стои по цял ден на закрито, четейки китайски фентъзи романи.

Познатият на Тарас, друг IT специалист – Борис (името е променено по негово искане), е същински пример за това колко объркана може да бъде мобилизацията.

ТЦК заварва Борис, на 27 години, докато прекарва лятото в селска къща, която той и неговата партньорка са наели в село в покрайнините на Киев. Той казва, че умишлено е търсил място далеч от основните пътища и населени места, за да избегне казармата. Една сутрин Борис върви по празна слънчева улица. Слушащ стоунър метъл отново и отново, той не забелязва спиращата полицейска кола.

Не особено атлетичен, Борис не се опитва да бяга. След като прекарва нощта в ареста на ТЦК, той е откаран на медицинска комисия. Анархист по убеждения, Борис изпитва само презрение към идеята да се бие за държава.

След това, разказва той, „те ме караха през този квартал в Киев. И осъзнах, че моите момчета живеят точно там“. Борис помислил за това, докато колата чакала на червен светофар. Тогава той отворил вратата на автомобила и излязъл навън, преминавайки в тръст, а след това в спринт, когато чул викове зад гърба си. „Беше като в транс“, казва той.

Няколко месеца Борис живее нормален живот в Киев. Когато го посетих миналата есен, той изглеждаше напълно безгрижен. „ТЦК не идват тук. Това е заможен квартал“, обяснява Борис.

Но след това му се приискало да спести от наем. „Преместих се в по-беден квартал, по-пролетарски. И там ме хванаха. Един от ТЦК просто ме прасна на земята.“

Често премълчаваната реалност е, че мобилизацията е насочена предимно към украинците от работническата класа. Володимир Ишченко, 44-годишен, е мек и спокоен украински социолог, който живее в Германия. Той изследва класовата динамика в Украйна и по-специално мобилизацията.

„Тези, които са принудително мобилизирани“, обяснява Ишченко, „са непропорционално бедни. Те са фабрични работници или идват от селските райони.“ Той уточнява, че по-богатите мъже могат да си позволят да плащат непрекъснато нарастващите рушвети, за да накарат ТЦК да се махне от гърба им, или поне да си наемат адвокат. Адвокатите също не са в безопасност – адвокат от Харковска област беше пребит от ТЦК, те дори му счупиха крака.

Съществува ценоразпис на подкупите, съставен от украински репортери. Човек трябва да плати 6000 долара, за да избегне задържането от ТЦК; 10 000 долара купуват „специален полет“, т.е. извозване извън страната с линейка. Списъкът завършва с 50 000 долара за фалшив статус на инвалидност, изтриване от базата данни за наборници и заминаване в чужбина. Цените обаче варират в различните краища на Украйна. Тарас казва, че служителите на ТЦК са му поискали подкуп от 10 000 долара само за да го пуснат.

Средната месечна заплата в Украйна е около 700 долара.

Киев се опитва да реформира ТЦК и да ограничи корупцията и хаоса. Но добре смазаната машина на ТЦК само би залавяла мъжете още по-ефективно. Системата се нуждае от жива сила. Особено докато Русия е способна надеждно да попълва собствените си редици с всякаква сбирщина от чуждестранни наемници, наборници, затворници и високоплатени договорни войници.

Съпротивата

Украинците са наясно с изтезанията в ТЦК и с ширещата се корупция благодарение на вътрешните украински медии. Така че не е чудно защо акциите на ТЦК често предизвикват спонтанни бунтове. Одеса, родният град на Тарас, си има своя дял от тях. Само през 2026 г. около 20 служители на ТЦК в Одеска област са били ранени от „ухилянти“ или техни симпатизанти – с ножове, юмруци и куршуми.

Из цяла Украйна физическата съпротива срещу ТЦК кипи, въпреки че е невъзможно да се посочи точна цифра: точно както при съмнителните смъртни случаи, липсва мащабно социологическо проучване. Миналата година украинската полиция регистрира 341 случая на нападения срещу ТЦК. През 2023 г. парламентарният омбудсман по правата на човека съобщи, че има над 1000 регистрирани сблъсъка.

През юли тази година в Лвов, Западна Украйна, многохилядна тълпа налага служители на ТЦК, опитали се да отвлекат мъж от улицата. Те дори обръщат автомобил на ТЦК с главата надолу. На следващия ден началникът на кабинета на Зеленски, Кирило Буданов, призовава за „справедлив правоохранителен отговор“. Ден по-късно полицията задържа няколко участници, докато местен активист ветеран публикува мрачно видео, в което няколко мъже и тийнейджъри са принудени да се извиняват и да скандират „Слава на ТЦК“.

В светлината на тази бърза справедливост става очевидно защо масовите бунтове срещу ТЦК не са навсякъде, а традиционни масови протести липсват. „Как бихме направили анти-ТЦК майдан?“, пита риторично Борис. „Това би било като да протестираш срещу неизбежното.“

Социологът Ишченко развива темата по-нататък: „Именно това тясно, привилегировано – но лесно мобилизируемо и силно видимо в обществената сфера – „гражданско общество“ е способно да поддържа и бързо да организира протест“, като тези срещу уволнението от Зеленски миналия месец на военния началник Михайло Фьодоров.

Ишченко продължава да твърди, че съществува фундаментално класово различие „по отношение на съпротивата срещу „бусификацията“, която удря най-тежко по-малко привилегированите класи. Макар последните да са далеч по-многобройни, те остават разрошени и раздробени.“

Така че, за да се предпазят, украинците прибягват до онлайн съпротива и масово документиране. От години украинските социални мрежи са залети с ежедневни видеа, показващи как ТЦК грубо влачи мъже и ги натъпква в микробуси, често на фона на плачещи близки.

В повечето градове има специализирани канали в Telegram, поддържани от местни ентусиасти. Те се канят с имена като „Времето в Киев“ или по-направо „Повиквателни Одеса“. Там украинците публикуват информация за движенията на ТЦК. Типично съобщение от „Повиквателни Одеса“ – канал с над 55 000 читатели: „Ул. „Балковска“, ъгъла с ул. „Далницка“ – патрулна кола залови куриер на Glovo. Неговият мопед Glovo все още е паркиран там.“

В тези канали украинците са развили цял речник от обидни проклятия специално за ТЦК: „людолови“ (ловци на хора), „пидори“ (педерасти), „нечисти“ (зли духове) или просто „черти“ (дяволи).

Някои от тези термини датират още от съветски или дори имперски времена. Регионът има богата традиция на съпротива срещу наборната служба: от въстанието на басмачите в Средна Азия до най-големия пазар в Тбилиси, все още наречен „Дезертяорския базар“. Военната служба по принцип е със занижена репутация в цялото постсъветско пространство, а институциите, налагащи казармата, не се радват на особена почит.

Съществува и процъфтяваща дигитална екосистема около онези, които бягат от Украйна през границата. Има множество влогъри, които документират бягствата си и тренировъчните режими, необходими за преодоляване на реките и горите по югозападните граници на Украйна, които се патрулират от дронове и въоръжени пазачи. Има дори игра за iOS, в която главният герой трябва да се научи да плува през граничната река Тиса. Десетки укриващи се от мобилизацията са се удавили само в Тиса.

Анастасия Пилявска, на 45 години , с остър език, е британско-украински антрополог. Тя живее между Одеса и Кеймбридж. Нейната дъщеря, която сега е в украински летен лагер, играе на все по-популярната „игра на ТЦК“, представляваща вариация на „стражари и апаши“. В играта има три фракции, казва Пилявска: „ухилянтите“, тези, които помагат на „ухилянтите“, и ТЦК. „ТЦК са лошите в тази история“, заключва Пилявска.

Тя разширява тезата: „В тила ТЦК се възприема като тази брутална, корумпирана враждебна сила и се преживява като много по-опасна и много по-омразна от руския враг. Това е критично. Преломна точка.“

Пропагандата

В продължение на години темата за мобилизацията не е присъствала широко в масовия западен дискурс. Често, когато бъде повдигната, тя е посрещана с кампания за заглушаване („кенсъл култура“).

Споменатият украински социолог Володимир Ишченко е сред първите академици, изследващи мобилизацията, като веднага се сблъсква с отпор. Онлайн дискусионен панел за мобилизацията, който Ишченко се опитва да организира съвместно с Института за демокрация към Централноевропейския университет, е отменен от самия институт в деня след официалното обявяване на събитието. Институтът се позовава на опасения от страна на „украинското общество“.

Ишченко твърди, че западната грантова инфраструктура е създала специфична креативна класа, която на Запад се възприема като единствения легитимен украински глас. Пилявска допълва, че тази креативна класа „е професионална класа, не най-богатата, но класа в бизнеса на думите и идеите. Те работят като сътрудници, те доминират на сцената, където чуждестранните журналисти обичат да прекарват времето си. И те – преобладаващо – не са тези, които се бият. Защото мнозина имат или средствата да се откупят, или връзките да избегнат фронта.“

През годините е имало доста финансирани от Запада програми, изрично създадени за подбор на ново поколение украински лидери. Вземете например депутата Олександра Устинова. Тя е възпитаник на програмата „Future Leaders Exchange“ на Държавния департамент, Програмата за трансатлантически стипендии и Програмата за нововъзникващи украински лидери в Станфорд.

През 2024 г. Устинова призовава за хвърляне в затвора на мъжете, заловени да бягат от мобилизация. Това предизвиква истински фурор, тъй като съпругът на Устинова – украински мъж в мобилизационна възраст – живее в Съединените щати от 2022 г. насам. И Устинова не е единственият политик, чието семейство избягва мобилизацията, докато тя самата пледира за нейното засилване. Кметът на Лвов призовава за неутрална към пола система за наборна служба – при положение че двамата му синове живеят в чужбина. Безименен украински депутат споделя пред репортери, че само двама депутати имат деца във въоръжените сили.

Междувременно европейските политици все по-често обсъждат връщането на украинските мъже бежанци обратно в Украйна или поне възпрепятстването на тяхното бягство в чужбина. Над 4 милиона украинци имат временен статут на закрила в ЕС и след настъплението европейските столици възприеха хуманитарна реторика. „Те бяха посрещнати с отворени обятия… Това е духът на Европа. Съюз, който стои силен заедно“, каза Урсула фон дер Лайен през 2022 г.

И все пак изглежда, че бягащите от наборната служба мъже се изтриват от хуманитаризма на ЕС. От март 2027 г. мъжете в бойновъзраст ще бъдат изключени от схемата за временна закрила.

Полският министър на отбраната Владислав Косиняк-Камиш наскоро заяви, че „всички млади украинци, годен за военна служба, трябва да се върнат в Украйна“. Още през 2024 г. говорителят по външните работи на германската крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“ заяви: „Преди да бъде изпратен дори един войник от НАТО в Украйна, украинските мъже в призивна възраст първо трябва да бъдат върнати обратно.“

Нищо от това не е представено като спиране на военната помощ на Европа за Украйна. Напротив, нежеланието на Европа да приеме укриващите се от казармата е изкарано като „нещо, за което украинците са ни помолили“. И наистина, изглежда, че Киев е щастлив да сътрудничи, като работи по създаването на „Хъбове за единство“ в Германия, които трябва да привлекат украинските мъже да се завърнат. През 2024 г. Украйна също така прекъсна всички консулски услуги за граждани в наборна възраст в чужбина.

„Ухилянтите“ може би имат различни виждания. Както се изразява Тарас: „Когато европеец отиде при украинче, което е бомбардирано всеки ден, и попита: „Защо не искаш да бъдеш щитът на Европа?“, аз не го разбирам. Ако искаш да защитиш ценностите си – отиди и ги защити, не ни хвърляй под влака.“

Борис добавя: „Мнозина тук не вярват в Украйна като в нещо, за което да си заслужава да рискуват живота си.“ Ишченко повтаря неговата теза: „Украинците може и да обичат Украйна. Но те мразят и не се доверяват на своята държава.“

За да обясни защо западните медии рядко отразяват мобилизацията, социологът цитира словенския философ Славой Жижек: „Уили Койота излиза извън скалата и тича във въздуха. Но той може да тича само докато не погледне надолу.“ Отразяването на „бусификацията“, смята Ишченко, би било „поглед надолу“ и признание за разочарованието на много украинци от либералния световен ред, равносилно на спирането на вярата в края на историята.

Разочарованието

През март 2025 г. екип на Sky News посещава споменатия полк „Скеля“.

Един от шофьорите на екипа остава в колата си на командния пункт на „Скеля“. Тогава маскиран мъж се приближава и стреля по бронирания автомобил от упор десетина пъти, след което изчезва в полунощния мрак. Скоро се появява друг войник, който събира изстреляните гилзи и казва на ужасения шофьор да бяга. Sky News подава жалби без никакъв резултат. Продуцентът на Sky News Азад Сафадов разказва историята във Facebook миналия юли. Той казва, че Sky News е могла да създаде „международен скандал, но не го направи, защото те подкрепят нашата страна“.

Когато чета за войната на английски език, виждам я представена като някакво славно зрелище. Хиляди заглавия и публикации в социалните мрежи прожектират триумфални послания за украински „Гондор“, изправен срещу „руските орки“. Водещата украинска англоезична медия Kyiv Independent наскоро публикува забавно видео, в което репортерка казва, че украинските мъже, укриващи се от мобилизацията, са нейният най-голям червен флаг в срещите (red flag).

Онлайн може да се срещнат и усмихнати кучета Шиба Ину, облечени в украински униформи, кадри от „Властелинът на пръстените“ или „Мандалорецът“, прокламиращи, че „Това е пътят“. Както се изразява The Atlantic, „Украйна печели меме войната“.

„Ухилянтите“ с „червения флаг“, от друга страна, виждат съвсем друга война. Те знаят, че службата не прилича на борба с орки, която е водена от Гандалф Белия. По-вероятно е тя да прилича на месеци живот в землянка, докато се изхождаш в торба за боклук, за да не те забележат – а когато най-накрая те забележат, да кървиш до смърт в окоп с вътрешностите си навън.

Това ми каза Борис, когато посетих неговото укритие в Киев три седмици преди да бъде преместен в по-беден квартал, за да бъде мобилизиран. „Виждате ли, смъртта не е толкова страшна, по-страшен е постоянният дискомфорт от службата – кой знае защо. Смъртта е мигновена; дискомфортът е вечен.“

След като Борис е заловен най-накрая, той прекарва месеци в разнебитен тренировъчен лагер с избити прозорци, където новобранците са наблюдавани 24/7, за да не избягат. След това той става войник. Настроението в армията, казва Борис, се описва от две настроения: „Боже, помогни ми да преживея това“ и „ Майната му – аз не искам да умирам за тази държава“.

„Сега“, ми пише той от базовото обучение, „слушам този тип, който ми казва, че трябва да се бия с руснаците, защото те ще убият и изнасилят сестра ми. Но аз не бих пуснал този тип дори близо до сестра ми.“

Когато питам Борис дали смята себе си за борец за демокрация и свобода, вече войникът отговаря със сарказъм: „Разбира се, че не.“ В същото време Борис развива по-трезв поглед към ТЦК. „Разбирам, че не можеш да водиш тази война без мобилизация. Може би в началото е имало шанс да се търгува малко територия за мир“, казва той. „Но сега тя просто ще продължава. Намираме се в цугцванг.“

И все пак Борис се държи за надеждата евентуално да напусне Украйна, спестявайки си армейската заплата, за да я използва по-късно за бягство. „Те не спираха да ми казват [на базовото обучение], че ще ме научат как да оцелея на бойното поле, но аз вече знам как да оцелея там“, казва той: „Мамка му, стойте далеч от това бойно поле.“