Как Тръмп поведе САЩ на война с Иран?

В поредица от срещи в Ситуационната зала президентът Тръмп заложи на своя инстинкт срещу дълбоките опасения на своя вицепрезидент и песимистичната оценка на разузнаването. Ето вътрешната история за това как той взе съдбоносното решение.

Джонатан Суон и Маги Хаберман

Черният джип, превозващ министър-председателя Бенямин Нетаняху, пристигна в Белия дом малко преди 11 ч. сутринта на 11 февруари. Израелският лидер, който от месеци настояваше Съединените щати да се съгласят на масирана атака срещу Иран, бе въведен бързо вътре без много церемонии, далеч от очите на репортерите, подготвен за един от най-важните моменти в дългата си кариера.

Американски и израелски служители се събраха първо в Кабинетната зала, съседна на Овалния кабинет. След това г-н Нетаняху се отправи към долния етаж за основното събитие: строго секретна презентация за Иран пред президентa Тръмп и неговия екип в Ситуационната зала на Белия дом – място, което рядко се използваше за лични срещи с чуждестранни лидери.

Г-н Тръмп седна, но не на обичайното си място начело на махагоновата конферентна маса. Вместо това президентът зае място отстрани, с лице към големите екрани, монтирани на стената. Г-н Нетаняху седна от другата страна, точно срещу него.

На екрана зад министър-председателя се появиха Давид Барнеа, директор на Мосад (израелското външно разузнаване), както и израелски военни служители. Подредени визуално зад Нетаняху, те създаваха образа на военен лидер, заобиколен от своя щаб.

Сузи Уайлс, началник на кабинета на Белия дом, седеше в далечния край на масата. Държавният секретар Марко Рубио, който изпълняваше и ролята на съветник по националната сигурност, беше заел обичайното си място. Министърът на отбраната Пийт Хегсет и генерал Дан Кейн, председател на Съвета на началник-щабовете, които обикновено седят заедно в такава обстановка, бяха от едната страна; до тях беше Джон Ратклиф, директорът на ЦРУ. Джаред Къшнър, зетят на президента, и Стив Уиткоф, специалният пратеник на Тръмп, който водеше преговори с иранците, допълваха основната група.

Събирането беше умишлено в тесен кръг, за да се предотврати изтичане на информация. Други висши министри нямаха представа, че то се провежда. Отсъстваше и вицепрезидентът. Джей Ди Ванс беше в Азербайджан, а срещата беше насрочена толкова внезапно, че той не успя да се завърне навреме.

Презентацията, която г-н Нетаняху изнесе през следващия час, щеше да се окаже решаваща за насочването на САЩ и Израел по пътя към мащабен въоръжен конфликт в един от най-нестабилните региони в света. Тя щеше да доведе до поредица от дискусии в Белия дом през следващите дни и седмици (подробности за които не са съобщавани досега), в които г-н Тръмп претегляше вариантите и рисковете, преди да даде зелена светлина за присъединяване към Израел в атаката срещу Иран.

Този разказ за това как г-н Тръмп вкара САЩ във война и е базиран на репортажи за предстоящата книга „Смяна на режима: Вътре в имперското президентство на Доналд Тръмп“ (Regime Change: Inside the Imperial Presidency of Donald Trump). Той разкрива как обсъжданията в администрацията подчертаха инстинктите на президента, пукнатините в най-близкия му кръг и начина, по който той управлява Белия дом. Текстът се основава на обширни интервюта, проведени при условие за анонимност, за да се пресъздадат вътрешните дискусии и чувствителните въпроси.

Репортажът подчертава колко тясно „ястребите“ в мисленето на г-н Тръмп са съвпадали с тези на г-н Нетаняху в продължение на много месеци – дори повече, отколкото някои от ключовите съветници на президента са осъзнавали. Тяхната близка връзка е трайна характеристика през двете администрации и тази динамика – колкото и напрегната да е била понякога – подхрани интензивни критики и подозрения както в лявото, така и в дясното пространство на американската политика.

Той също така показва как в крайна сметка дори по-скептичните членове на военния кабинет на Тръмп – с рязкото изключение на г-н Ванс, фигурата в Белия дом, която най-силно се противопоставяше на пълномащабна война – се подчиниха на инстинктите на президента, включително на неговата огромна увереност, че войната ще бъде бърза и решителна.

От Белия дом отказаха коментар.

В Ситуационната зала на 11 февруари Нетаняху направи агресивна презентация, внушавайки, че Иран е узрял за смяна на режима и изразявайки убеждението си, че съвместна мисия на САЩ и Израел може окончателно да сложи край на Ислямската република. В един момент израелците пуснаха на Тръмп кратко видео, което включваше монтаж на потенциални нови лидери, които биха могли да поемат страната, ако твърдолинейното правителство падне. Сред представените беше Реза Пахлави, живеещият в изгнание син на последния ирански шах – сега дисидент в Вашингтон, който се опитваше да се позиционира като светски лидер, способен да преведе Иран към пост-теократично управление.

Г-н Нетаняху и екипът му очертаха условия, които представиха като сочещи към почти сигурна победа: програмата за балистични ракети на Иран може да бъде унищожена за няколко седмици. Режимът ще бъде толкова отслабен, че няма да може да блокира Ормузкия проток, а вероятността Иран да нанесе удари срещу американските интереси в съседните страни беше оценена като минимална.

Освен това данните на Мосад сочеха, че уличните протести в Иран ще започнат отново и – с подстрекателството на израелската шпионска агенция, помагаща за разпалване на бунтове – интензивна кампания от бомбардировки може да създаде условия за иранската опозиция да свали режима. Израелците също така повдигнаха перспективата ирански кюрдски бойци да пресекат границата от Ирак, за да отворят сухопътен фронт в северозапада, което допълнително би разпръснало силите на режима и би ускорило колапса му.

Г-н Нетаняху изнесе презентацията си с уверен, монотонен глас. Изглежда тя беше приета добре от най-важния човек в залата – американския президент. „Звучи ми добре“, казал Тръмп на министър-председателя. За Нетаняху това беше сигнал за вероятна „зелена светлина“ за съвместна операция.

Нетаняху не беше единственият, който остана с впечатлението, че Тръмп почти е взел решение. Съветниците на президента видяха, че той е бил дълбоко впечатлен от обещаното от израелските военни и разузнавателни служби, точно както беше, когато двамата разговаряха преди 12-дневната война с Иран през юни.

По-рано по време на посещението си в Белия дом на 11 февруари г-н Нетаняху се опита да насочи вниманието на американците, събрани в Кабинетната зала, към екзистенциалната заплаха, представлявана от 86-годишния върховен лидер на Иран, аятолах Али Хаменей. Когато другите в залата попитаха премиера за възможните рискове при операцията, Нетаняху ги призна, но изтъкна една централна теза: Според него рисковете от бездействието са по-големи от рисковете от действие. Той твърдеше, че цената на действието само ще расте, ако отложат удара и дадат на Иран повече време да ускори производството на ракети и да създаде щит от имунитет около ядрената си програма.

Всички в залата разбираха, че Иран има капацитета да изгражда запаси от ракети и дронове на много по-ниска цена и много по-бързо, отколкото САЩ могат да произвеждат и доставят много по-скъпите прехващачи за защита на американските интереси и съюзници в региона. Презентациите на Нетаняху – и положителният отговор на Тръмп – създадоха спешна задача за американската разузнавателна общност. През нощта анализаторите работиха, за да оценят жизнеспособността на това, което израелският екип беше казал на президента.

„Фарс“

Резултатите от анализа на американското разузнаване бяха споделени на следващия ден, 12 февруари, на друга среща само за американски служители в Ситуационната залата. Преди Тръмп да пристигне, двама висши служители на разузнаването инструктираха вътрешния кръг на президента.

Тези служители имаха богат опит в американските военни способности и познаваха иранската система и нейните играчи до основи. Те бяха разбили презентацията на Нетаняху на четири части. Първата беше „обезглавяване“ – ликвидиране на аятолаха. Втората беше парализиране на способността на Иран да проектира мощ и да заплашва съседите си. Третата беше народно въстание в Иран. И четвъртата беше смяна на режима с инсталиране на светски лидер.

Американските служители прецениха, че първите две цели са постижими с американското разузнаване и военна мощ. Те обаче сметнаха, че третата и четвъртата част от предложението на Нетаняху, включващи възможността кюрдите да започнат сухопътно нахлуване в Иран, са откъснати от реалността. Когато г-н Тръмп се присъедини към срещата, г-н Ратклиф го запозна с оценката. Директорът на ЦРУ използва една дума, за да опише сценариите на израелския премиер за смяна на режима: „фарсови“.

В този момент г-н Рубио се намеси: „С други думи, това са глупости (bullshit).“ Ратклиф добави, че предвид непредсказуемостта на събитията във всеки конфликт, смяната на режима може и да се случи, но тя не трябва да се счита за постижима цел.

Няколко други също се включиха, включително г-н Ванс, току-що завърнал се от Азербайджан, който също изрази силен скептицизъм относно перспективата за смяна на режима. Тогава президентът се обърна към генерал Кейн: „Генерале, вие какво мислите?“ Генерал Кейн отговори: „Сър, според моя опит това е стандартна процедура за израелците. Те преувеличават възможностите, а плановете им невинаги са добре разработени. Те знаят, че имат нужда от нас и затова се опитват да ни „продадат“ идеята толкова агресивно.“

Тръмп бързо претегли оценката. Смяната на режима, каза той, ще бъде „техен проблем“. Не беше ясно дали визира израелците или иранския народ. Но същината беше, че решението му дали да тръгне на война срещу Иран нямаше да зависи от това дали части 3 и 4 от презентацията на Нетаняху са постижими. Изглеждаше, че Тръмп остава силно заинтересован от постигането на части 1 и 2: ликвидирането на аятолаха и висшите лидери и разформироването на иранската армия.

Генерал Кейн – човекът, когото Тръмп обичаше да нарича „Разюздания Кейн“ (Razin’ Caine) – беше впечатлил президента преди години, казвайки му, че Ислямска държава може да бъде победена много по-бързо, отколкото други прогнозираха. Тръмп възнагради това доверие, като издигна генерала, бивш пилот на изтребител от ВВС, до свой главен военен съветник. Генерал Кейн не беше политически лоялист и имаше сериозни опасения относно война с Иран. Но той беше много предпазлив в начина, по който представяше възгледите си пред президента.

Докато малкият екип от съветници обсъждаше плановете през следващите дни, генерал Кейн сподели с Тръмп и останалите тревожна военна оценка: масирана кампания срещу Иран драстично ще изчерпи запасите от американско въоръжение, включително ракетни прехващачи, чиито наличности бяха обтегнати след годините подкрепа за Украйна и Израел. Генерал Кейн не виждаше ясен път за бързо попълване на тези запаси.

Той също така сигнализира за огромната трудност при подсигуряването на Ормузкия проток и рисковете от блокирането му от страна на Иран. Тръмп беше отхвърлил тази възможност с предположението, че режимът ще капитулира, преди да се стигне дотам. Президентът изглежда смяташе, че това ще бъде много кратка война – впечатление, подсилено от слабия отговор на иранците след американските бомбардировки на ядрените им съоръжения през юни.

Ролята на генерал Кейн в подготовката за войната улови класическото напрежение между военните съвети и вземането на решения от президента. Председателят на щабовете беше толкова упорит в това да не заема категорична позиция – повтаряйки, че неговата роля не е да казва на президента какво да прави, а да представя варианти заедно с потенциални рискове и възможни последици от втори и трети ред – че на някои от слушателите им се струваше, че той защитава всички страни на въпроса едновременно. Той постоянно питаше: „И след това какво?“, но Тръмп често сякаш чуваше само това, което искаше да чуе.

Генерал Кейн се различаваше по почти всичко от предишния председател, генерал Марк А. Мили, който яростно спореше с Тръмп по време на първата му администрация и който виждаше ролята си в това да спре президента от опасни или безразсъдни действия.

Един човек, запознат с взаимодействията им, отбеляза, че Тръмп има навика да бърка тактическите съвети на генерал Кейн със стратегически напътствия. На практика това означаваше, че генералът можеше в един момент да предупреди за трудностите на някой аспект от операцията, а в следващия да отбележи, че САЩ разполагат с практически неограничен запас от евтини, прецизно управляеми бомби и могат да удрят Иран седмици наред, след като постигнат въздушно превъзходство. За председателя това бяха отделни наблюдения. Но Тръмп изглежда смяташе, че второто най-вероятно заличава първото. В нито един момент от обсъжданията генералът не каза директно на президента, че войната с Иран е ужасна идея – въпреки че някои от колегите на Кейн вярваха, че той мисли точно това.

Тръмп „Ястребът“

Въпреки че много от съветниците на президента нямаха доверие на Нетаняху, възгледите на министър-председателя за ситуацията бяха много по-близки до мнението на Тръмп, отколкото антиинтервенционистите в екипа му или в по-широкото движение „Америка на първо място“ (America First) искаха да признаят. Това беше вярно от много години.

От всички външнополитически предизвикателства, пред които Тръмп се беше изправял през двата си мандата, Иран стоеше отделно. Той го смяташе за уникално опасен противник и беше готов да поеме големи рискове, за да попречи на способността на режима да води война или да се сдобие с ядрено оръжие. Освен това предложението на Нетаняху съвпадна с желанието на Тръмп да демонтира иранската теокрация, която завзе властта през 1979 г., когато Тръмп беше на 32 години. Тя беше трън в очите на САЩ оттогава насам.

Сега той можеше да стане първият президент, откакто духовното ръководство пое властта преди 47 години, който да осъществи смяна на режима в Иран. Обикновено неспоменавана, но винаги присъстваща на заден план, беше и допълнителната мотивация, че Иран е замислял да убие Тръмп като отмъщение за убийството през януари 2020 г. на генерал Касем Солеймани.

Обратно в офиса за втори мандат, доверието на Тръмп в способностите на американската армия беше само нараснало. Той беше особено окуражен от зрелищната акция на командосите за залавянето на венецуелския лидер Николас Мадуро от неговия комплекс на 3 януари. В операцията не загина нито един американец – още едно доказателство за президента за ненадминатото майсторство на американските сили.

В рамките на кабинета г-н Хегсет беше най-големият поддръжник на военна кампания срещу Иран. Г-н Рубио беше индикирал пред колеги, че е много по-раздвоен. Той не вярваше, че иранците ще се съгласят на сделка чрез преговори, но предпочиташе да продължи кампанията на „максимален натиск“, вместо да започва пълномащабна война. Рубио обаче не се опита да разубеди Тръмп и след началото на войната представи аргументите на администрацията с пълна убеденост.

Г-жа Уайлс имаше опасения относно това какво може да донесе един нов конфликт зад граница, но тя нямаше навика да се намесва остро във военните въпроси на големи срещи; вместо това тя насърчаваше съветниците да споделят своите виждания и опасения с президента. Уайлс упражняваше влияние върху много други въпроси, но в залата с Тръмп и генералите тя стоеше на заден план. Близки до нея казват, че тя не е смятала за своя роля да споделя опасенията си относно военно решение пред другите. И вярвала, че за президента е по-важно да чуе експертното мнение на съветници като генерал Кейн, г-н Ратклиф и г-н Рубио.

Все пак г-жа Уайлс беше споделила пред колеги, че се тревожи от това САЩ да не бъдат въвлечени в поредната война в Близкия изток. Една атака срещу Иран носеше потенциал за рязко покачване на цените на бензина месеци преди междинните избори, които можеха да решат дали последните две години от втория мандат на Тръмп ще бъдат години на постижения или на призовки от демократите в Камарата на представителите. В крайна сметка обаче Уайлс подкрепи операцията.

Ванс Скептикът

Никой в най-близкия кръг на Тръмп не беше по-тревожен от перспективата за война с Иран и не направи повече, за да се опита да я спре, от вицепрезидента. Г-н Ванс беше изградил политическата си кариера, противопоставяйки се точно на вида военен авантюризъм, който сега се обсъждаше сериозно. Той беше описал войната с Иран като „огромно разхищение на ресурси“ и „изключително скъпа“.

Той обаче не беше пълен „миротворец“. През януари, когато Тръмп публично предупреди Иран да спре да убива протестиращи и обеща, че помощта е напът, Ванс лично беше насърчил президента да наложи своята „червена линия“. Но това, за което вицепрезидентът настояваше, беше ограничен наказателен удар – нещо по-близко до модела на ракетната атака на Тръмп срещу Сирия през 2017 г. заради използването на химическо оръжие срещу цивилни.

Вицепрезидентът смяташе, че война за смяна на режима в Иран би била катастрофа. Неговото предпочитание беше изобщо да няма удари. Но знаейки, че Тръмп вероятно ще се намеси по някакъв начин, той се опита да го насочи към по-ограничени действия. По-късно, когато стана ясно, че президентът е решен на мащабна кампания, Ванс твърдеше, че ако ще го прави, трябва да е с „премазваща сила“, с надеждата целите да бъдат постигнати бързо.

Пред своите колеги Ванс предупреди Тръмп, че война срещу Иран може да предизвика регионален хаос и безброй жертви. Тя също така можеше да разбие политическата коалиция на Тръмп и би била възприета като предателство от много гласоподаватели, повярвали на обещанието за „край на безкрайните войни“. Ванс повдигна и други опасения. Като вицепрезидент той беше наясно с мащаба на проблема с американските боеприпаси. Война срещу режим с огромна воля за оцеляване можеше да остави САЩ в много по-лоша позиция за водене на конфликти за години напред.

Вицепрезидентът казваше пред съратници, че нито едно военно прозрение не може наистина да предвиди какво би направил Иран в отговор, когато оцеляването на режима е заложено на карта. Войната лесно можеше да поеме в непредсказуеми посоки. Освен това той смяташе, че има малък шанс за изграждане на мирен Иран след това. Над всичко това стоеше може би най-големият риск: Иран имаше предимство, когато ставаше въпрос за Ормузкия проток. Ако този тесен воден път, през който минават огромни количества петрол и природен газ, бъде блокиран, вътрешните последици в САЩ биха били тежки, започвайки от по-високи цени на горивата.

Тъкър Карлсън, коментаторът, който се появи като друг виден скептик на интервенцията вдясно, беше идвал в Овалния кабинет няколко пъти през последната година, за да предупреди Тръмп, че война с Иран ще унищожи президентството му. Няколко седмици преди началото на войната Тръмп, който познава Карлсън от години, се опита да го успокои по телефона. „Знам, че се притесняваш, но всичко ще бъде наред“, казал президентът. Карлсън попитал откъде знае. „Защото винаги е така“, отговорил Тръмп.

В последните дни на февруари американците и израелците обсъдиха нови разузнавателни данни, които значително щяха да ускорят графика им. Аятолахът щеше да се срещне на открито с други висши служители на режима, посред бял ден и на място, лесно за въздушна атака. Това беше мимолетен шанс да се удари сърцето на иранското ръководство – вид цел, която можеше да не се появи отново. Тръмп даде на Иран още един шанс за сделка, която да блокира пътя му към ядрено оръжие. Дипломацията даде на САЩ и допълнително време за прехвърляне на военни активи в Близкия изток.

Президентът на практика беше взел решението си седмици по-рано, казаха няколко от неговите съветници. Но все още не беше решил кога точно. Сега Нетаняху го притискаше да действа бързо. Същата седмица г-н Къшнър и г-н Уиткоф се обадиха от Женева след последните разговори с ирански служители. В три кръга преговори в Оман и Швейцария двамата бяха тествали готовността на Иран за сделка. В един момент те предложиха на иранците безплатно ядрено гориво за целия период на програмата им – тест дали настояването на Техеран за обогатяване на уран наистина е за гражданска енергия или за запазване на способността за създаване на бомба. Иранците отхвърлиха предложението, наричайки го посегателство върху тяхното достойнство.

Къшнър и Уиткоф представиха картината на президента. Вероятно биха могли да договорят нещо, но това ще отнеме месеци, казаха те. Ако Тръмп питаше дали могат да го погледнат в очите и да му кажат, че могат да решат проблема, Къшнър му отговори, че ще са нужни много усилия, защото иранците „играят игрички“.

„Мисля, че трябва да го направим“

В четвъртък, 26 февруари, около 17:00 ч., започна последна среща в Ситуационната зала. Дотогава позициите на всички в залата бяха ясни. Всичко беше обсъдено в предишни срещи; всеки знаеше позицията на другия. Дискусията щеше да продължи около час и половина. Тръмп беше на обичайното си място начело на масата. Отдясно му седеше вицепрезидентът; до Ванс беше г-жа Уайлс, след това г-н Ратклиф, после юрисконсултът на Белия дом Дейвид Уорингтън, след това Стивън Чунг, директорът по комуникациите. Срещу Чунг беше Каролин Лийвит, прессекретарят на Белия дом; отдясно ѝ беше генерал Кейн, след това г-н Хегсет и г-н Рубио.

Групата за планиране на войната беше толкова ограничена, че двамата ключови служители, които ще трябва да управляват най-голямото прекъсване на доставките в историята на световния петролен пазар – министърът на финансите Скот Бесент и министърът на енергетиката Крис Райт – бяха изключени, както и Тулси Габард, директорът на националното разузнаване. Президентът откри срещата с въпроса: „Добре, какво имаме?“

Хегсет и Кейн преминаха през последователността на атаките. След това Тръмп каза, че иска да обиколи масата и да чуе мнението на всеки. Ванс, чието несъгласие с цялата идея беше добре известно, се обърна към президента: „Знаете, че според мен това е лоша идея, но ако искате да го направите, ще ви подкрепя.“ Уайлс каза на Тръмп, че ако смята, че трябва да продължи в името на националната сигурност на Америка, тогава трябва да го направи.

Ратклиф не даде мнение дали да се продължи, но обсъди зашеметяващите нови разузнавателни данни, че иранското ръководство се кани да се събере в комплекса на аятолаха в Техеран. Директорът на ЦРУ каза на президента, че смяната на режима е възможна в зависимост от това как се дефинира терминът. „Ако под това разбираме просто убийството на върховния лидер, вероятно можем да го направим“, каза той.

Когато беше повикан, Уорингтън, юристът на Белия дом, каза, че това е юридически допустим вариант според начина, по който планът е бил замислен от американските служители и представен на президента. Той не предложи лично мнение, но притиснат от президента да даде такова, каза, че като ветеран от морската пехота е познавал американски военнослужещ, убит от Иран преди години. Този въпрос оставаше дълбоко личен за него. Той каза на президента, че ако Израел възнамерява да действа независимо от всичко, тогава и Съединените щати трябва да го направят.

Чунг очерта вероятните последици за обществения имидж: Тръмп се е кандидатирал с обещания срещу нови войни. Хората не са гласували за конфликти зад граница. Плановете противоречаха и на всичко, което администрацията беше казала след кампанията от бомбардировки през юни. Как ще обяснят осемте месеца настояване, че иранските ядрени съоръжения са били напълно унищожени? Чунг не даде нито „да“, нито „не“, но каза, че каквото и решение да вземе Тръмп, то ще бъде правилното. Лийвит каза на президента, че това е негово решение и че пресекипът ще го управлява възможно най-добре. Хегсет зае твърда позиция: Те така или иначе ще трябва да се разправят с иранците рано или късно, така че по-добре да го направят сега. Той предложи технически оценки: Те могат да проведат кампанията за определено време с дадено ниво на силите.

Генерал Кейн беше сериозен, излагайки рисковете и какво би означавала кампанията за изчерпването на боеприпасите. Той не предложи мнение; позицията му беше, че ако Тръмп нареди операцията, армията ще я изпълни. И двамата висши военни лидери на президента представиха как ще се развие кампанията и капацитета на САЩ да деградират иранските военни способности.

Когато дойде неговият ред да говори, Рубио внесе повече яснота, казвайки на президента: „Ако целта ни е смяна на режима или въстание, не трябва да го правим. Но ако целта е да унищожим ракетната програма на Иран, това е цел, която можем да постигнем.“ Всички се подчиниха на инстинктите на президента. Те бяха виждали как той взема смели решения, поема невъобразими рискове и по някакъв начин излиза победител. Никой нямаше да му попречи сега.

„Мисля, че трябва да го направим“, каза президентът на присъстващите. Той заяви, че трябва да се уверят, че Иран няма да има ядрено оръжие и че не може просто да изстрелва ракети по Израел или в целия регион. Генерал Кейн каза на Тръмп, че има малко време; не е необходимо да дава окончателна заповед до 16:00 ч. на следващия ден.

На борда на „Еър Форс 1“ следващия следобед, 22 минути преди крайния срок на генерал Кейн, Тръмп изпрати следната заповед: „Операция ‘Епична ярост’ (Epic Fury) е одобрена. Без прекратяване. Успех.“