Какво ми каза Доли

Джад Абумрад

Имах щастието да интервюирам Доли Партън десетки пъти на два континента и тя започваше почти всяко интервю с някаква версия на следното: „Питай ме каквото поискаш и аз ще ти кажа това, което искам да чуеш!“

Беше искрено забавно – все по-забавно всеки път, когато го казваше – и тя подчертаваше всяка кулминация с отчетлив кикот, който се извиваше нагоре по височина, завършвайки в онзи стъклен регистър, който бе само неин.

По онова време смятах това за една от нейните изпитани пред публиката характерни реплики.

Тези думи обаче звучат различно, откакто научих за смъртта ѝ във вторник на 80-годишна възраст – вече не толкова като шега, а по-скоро като мото.

Изречение, което синтезира цял живот.

В тази единствена фраза спретнато са съпоставени две донякъде противоречиви, но и двете крайно характерни за Доли идеи.

Първата част – „питай ме каквото поискаш“ – казва: Добре дошъл си, виждам те.

И тя наистина го правеше.

Всеки се чувстваше като у дома си на концерт на Доли.

Мъже с шапки с козирки за шофьори на камиони (и понякога конфедеративни флагове) стояха до мъже в женски дрехи. „Църковни жени с буйни прически“ стояха до жени, държащи се за ръце, и малки момиченца, носещи палта от много цветове, всички рамо до рамо, пеейки „I Will Always Love You“.

Не е изненада, че я наричаха Света Доли.

Това е чудесно многопластово галено наименование.

Препратка към вярата ѝ? Да.

Ироничено намигване към понякога пиперливото ѝ чувство за хумор?

Определено.

Но Света Доли е и съвсем сериозно название. Тя наистина практикуваше уникален вид радикално приемане. Никой никога нямаше да бъде изхвърлен от Голямата шатра на Доли.

Втората част – „ще ти кажа това, което искам да чуеш“ – ни насочва в друга посока: Тук аз съм господарката на положението.

Вярвам, че това е частта от Доли, върху която хората не се фокусират достатъчно.

Това е жена, която създаде медийна империя за няколкостотин милиона долара, черпейки истории от миналото си.

Тя използваше хумора и чара си, за да контролира всяко интервю.

Ако някой водещ на токшоу от мъжки пол се пошегуваше с фигурата ѝ, тя щеше да пусне още по-добра шега на свой ред.

Тя винаги беше с две стъпки пред теб.

Тя никога не позволяваше да бъде част от история, на която не е автор.

Първото ми интервю с Доли (за това, което щеше да се превърне в деветсерийната поредица подкасти „Америка на Доли Партън“) се състоя на 15 януари 2018 г. Тя ме прегази, разказвайки една очарователна история след друга. Едва успявах да вмъкна въпрос.

„Ти зададе един въпрос, а аз говорих два часа.“

Смях с възходящо извиване.

Предната вечер бях прочел мемоарите ѝ „Доли: Моят живот и други незавършени бизнеси“, сборник с носталгия по планините на Тенеси от нейното детство.

По време на интервюто много от същите истории излязоха лавинообразно.

Онзи път, когато е била на 6 или 7 години и е прескочила ограда, приземявайки се върху счупен буркан Мейсън, който отрязал някои от пръстите на краката ѝ почти до кост (по щастлива случайност майка ѝ ги зашила обратно).

Как в разгара на зимата тя и много от нейните братя и сестри се свивали заедно в едно легло, без да им пука, когато се опикаят взаимно, защото това ги затопляло.

Тя говори за юнските бръмбари и миризмата на орлови нокти.

Като слабо арабско хлапе, израстващо в южнобаптистка вселена в Нашвил по време на войната в Персийския залив, винаги съм бил подозрителен към южняшкия склон на носталгията по по-добрите дни. Тези истории обикновено ми действат отчуждаващо. Но не и с Доли.

Да седиш с нея означаваше да наблюдаваш (и след това неизбежно да се присъединиш към) човек, който така изцяло обитава едно по-ранно време, че изведнъж въздухът около теб се променяше, кислородните молекули сменяха поляритета си. Виждаше юнските бръмбари, които тя виждаше, и усещаше миризмата на орлови нокти.

По онова време я попитах защо продължава да се връща към тези истории.

Те са моята истина, каза тя.

Повярвах ѝ, но същевременно се чудех какво ли остава извън кадър.

Историята за Доли, към която напоследък непрекъснато се връщам, е свързана с начина, по който тя започва кариерата си.

През 1967 г. 21-годишната Доли Партън пристига на снимачна площадка в Нашвил, за да заеме ролята на беквокалка на Портър Уагънър, най-голямото име в телевизията за кънтри музика. Неговото телевизионно вариететно шоу достига до над три милиона души в пика си. Първоначално зрителите се оплакват от Доли и я недолюбват, че е изтласкала предишната беквокалка Норма Джийн.

Скоро обаче Доли се превръща в единственото нещо, което всички искат да видят. Накратко: отношенията ѝ с г-н Уагънър се разпадат. Той я очерня в пресата и я съди за 3 милиона долара, когато тя напуска.

В едно от нашите интервюта отворих лаптопа си, отворих снимка и тромаво посочих очевидното: как г-н Уагънър в своето крещящо сако е обвил ръка около нея, сякаш я притежава.

Нейният отговор ме изненада.

Е, по-сложно е от това. Имам предвид, помислете само. Той имаше това хитово шоу от години. Не му трябваше аз, за да си има хитово шоу. А пък и не очакваше да бъда всичко онова, което се оказах. Когато ме нае като певица, той просто си мислеше, че наема едно узряло, хубавичко момиченце. Но аз бях сериозен автор. Той не знаеше това. Аз бях сериозен изпълнител. Той не знаеше това. Той не знаеше колко много мечти имах.

Ето го пак – онзи специфичен дар на Доли да представя две противоположни мисли, съпоставени една до друга.

Тя го каза без осъждане.

Той просто не е знаел.

Тя е приела неговото объркване и болка, като същевременно изтъкна, че тя е отделна личност от него и няма да жертва амбицията си заради никого.

Следвайки Доли по целия свят, бях свидетел на толкова много малки моменти, в които тя владееше силата си без и най-малкия намек за борба.

На 17 февруари 2019 г. интервюирах Доли в хотелска стая в Лондон, броени моменти преди премиерната вечер на „9 до 5: Мюзикълът“ в театър „Савой“. Интервюто не вървеше добре. Членове на нейната свита се движеха напред-назад из стаята с припрени движения, граничещи с паника, раздвижвайки въздуха и правейки концентрацията трудна. Нервите им бяха обясними. През прозореца се чуваха яростни скандирания и преплитащи се сирени. Общоградски климатичен протест беше парализирал Лондон. В резултат на това мениджърът на Доли бе изготвил почти военно по рода си разписание с точност до минута за това как екипът му ще я превози от хотелската стая до кола и по поредица от внимателно картографирани задни пътища, за да я остави на червения килим точно 14 минути преди началото на шоуто, както си спомням. Според плана трябваше да напуснем хотела в 18:39 ч.

Точно в 18:39 ч. нейният мениджър – очарователен човек, но широкоплещест и доста внушителен – влезе в стаята, погледна ме право в очите и прекара пръст през врата си с такава сила, че изскочих от мястото си. Съобщението бе ясно. Интервюто приключи. Изчезвай.

Позицията ми в Доливърса винаги ми бе изглеждала несигурна. Можех да се самозалъгвам и да казвам, че съм заслужил правото да бъда там заради десетилетията си в журналистиката. Истината е, че единствената причина да бъда допуснат в стаята беше шуробаджанащината. Преди много години, по стечение на обстоятелствата, баща ми стана временен лекар на Доли. С годините те станаха приятели, после големи приятели. (Той беше с нея в последните ѝ мигове.) Така че това беше услуга към него.

Веднага приех отстраняването си като едновременно неизбежно и правилно. Но Доли се усмихна и тихо ми кимна да седна обратно. Тя вдигна пет пръста, сякаш да каже: „Можем да поговорим още пет минути.“

Знаех, че тя няма още пет минути. Но тя знаеше, че интервюто се нуждае от нещо повече. От момент на изненада и благодат.

Докато градът бушуваше отвън, а мениджърът ѝ побеля и напусна стаята, Доли седеше спокойно, решена да се наслади на последните моменти от нашия разговор.

Тя щеше да си тръгне само когато е готова.

И го направи.