Иран след 100 дни война: Триумфът на оцеляването

Техеран вижда способността си да запази управленската си система в условията на война за смяна на режима като ясна победа

Махджуб Зуейри

Изминаха 100 дни, откакто Съединените щати и Израел нападнаха Иран в координирана кампания, насочена към смяна на режима. От април насам е в сила крехко примирие – такова, което редовно бива нарушавано от размяна на огън. Ормузкият проток остава затворен, докато боевете в Ливан продължават.

Към този момент мирът остава неуловим, тъй като целите и на двете страни остават неизпълнени. Целта на Вашингтон и Тел Авив беше не просто да ликвидират иранската ядрена програма, но и да отслабят иранския апарат за сигурност и военен апарат, като по този начин създадат пространство за вътрешнополитическа промяна.

За Техеран основната цел беше да запази управленската система и да осигури нейната приемственост, независимо от цената. В този смисъл страната смята, че има предимство.

Загуби и от двете страни

Войната отне живота на повече от 3400 ирански граждани, включително десетки висши лидери в политическата и военната сфера. Тя показа ясно, че Иран е неспособен да защити своето ръководство, арсенал или ядрена програма.

В рамките на първите две седмици от конфликта иранските ракетни атаки и нападения с дронове намаляха с 90 процента, тъй като операциите на САЩ и Израел унищожаваха пускови установки по-бързо, отколкото те можеха да бъдат заменени. Това разкри ограниченията на възпиращия фактор, разработван в продължение на две десетилетия.

Ядрената програма, вече повредена в 12-дневната война през 2025 г., беше обект на нови удари. Гражданската инфраструктура и енергийните съоръжения също бяха повредени и унищожени. Икономиката, която и без това страдаше преди началото на войната, отбеляза нов спад.

Междувременно мрежата от съсъюзнически сили, изградена от Техеран в региона, продължава да отслабва. Насочвайки се към обекти в държавите от Персийския залив, които приемат американски сили, Иран допълнително отчужди съседите, с които се беше опитал да се ангажира в миналото.

Но войната донесе и значителни загуби за противниците на Иран. Ирански ракети и дронове поразиха няколко американски бази в региона, разкривайки лимитите на американската защита.

Държавите от Персийския залив бяха въвлечени в конфликт, който не бяха търсили, и бяха атакувани на собствена територия. Гаранциите за сигурност, залегнали в основата на техния алианс с Вашингтон, изглеждат по-ненадеждни от преди.

Така най-трайният ефект от войната може да се окаже не толкова щетите върху иранските възможности, колкото несигурността, внесена в регионалната архитектура за сигурност.

От военна слабост към икономически лостове

В рамките на броени дни след американо-израелските атаки Иран започна да ограничава морския трафик през Ормузкия проток, през който преминава приблизително една пета от петрола и втечнения природен газ в света, транспортирани по море.

САЩ отговориха с въздушна кампания през март, за да отворят отново водния път, а през април наложиха военноморска блокада на иранските пристанища. Въпреки тези усилия протокът остава затворен. Само на няколко кораба, проверени от Иран, е разрешено да преминат.

Дипломатическите предизвикателства усложниха военната ситуация. Когато Вашингтон поиска съдействие от НАТО и неговите европейски и азиатски партньори за осигуряване на маршрута, те отказаха. Европейските правителства определиха конфликта като извън тяхната сфера на компетентност.

За Техеран този резултат показа, че силата, която нанесе удар в самото сърце на иранската държава, не е в състояние да мобилизира съюзниците си за отварянето на един-единствен морски път. Поради това затварянето на Ормузкия проток се тълкува в Иран не само като икономически лост, но и като политически и стратегически провал за САЩ и Израел, служещ като доказателство, че стратегията за нанасяне на щети на противниците е ефективна.

Чувствайки се насърчен, Иран отхвърли исканията на САЩ за безусловна капитулация и продължи преговорите, вместо да се предаде. Непрекъснатата подкрепа от страна на Русия и Китай, включително в Организацията на обединените нации, позволи на Техеран да представи войната като част от по-широка борба за международния ред, а не като изолиран конфликт.

На вътрешния фронт Ислямската република успя да запази стабилността, демонстрирайки приемственост. След убийството на върховния лидер Али Хаменей синът му, Моджтаба, беше назначен за негов наследник в рамките на броени дни. Дори удълженото отсъствие на новия лидер от публичното пространство да повдига допълнителни въпроси, Ислямската република успява да поддържа усещането за стабилност и сплотеност.

Какво следва

По своите собствени стандарти Техеран смята, че има предимство. Неспособността на противниците му да свалят управленската система е това, което има значение според неговото ръководство; всички останали загуби се считат за възстановими, стига Ислямската република да оцелее.

Сега Иран изглежда се стреми да превърне оцеляването си в частично възстановяване на регионалните си позиции, най-вече чрез обвързване на всяко уреждане на конфликта с прекратяване на войната в Ливан. Страната иска да се позиционира като участник в регионалната деескалация.

Целта е да се спре ерозията на влиянието от последните няколко години, по-специално загубата на позициите му в Сирия, и оставащите лостове за влияние да се превърнат в трайно регионално значение.

Въпреки това, провалът на неговия конвенционален военен възпиращ фактор засили аргумента в иранското ръководство, че само ядрен капацитет би могъл да предотврати американо-израелските атаки.

Тази перспектива прави ядрения въпрос по-труден за разрешаване и следователно би могла да усложни преговорите със САЩ.

Във вътрешен план войната за момента измести икономическото и управленското недоволство, което подхранваше протестите през зимата, заменяйки ги с реторика, фокусирана върху външните заплахи и националната съпротива.

Политическото ръководство и апаратът за сигурност виждат вътрешната ситуация по различен начин: първите съзнават провалите в управлението, разкрити от протестите, докато вторите са склонни да разглеждат инакомислието и външния натиск като единна екзистенциална заплаха. Това разхождение, точно толкова, колкото и самата война, ще оформи посоката, в която ще поеме вътрешната политика: към повече репресии или към помирение и възстановяване.

Остават няколко нерешени въпроса: Може ли ръководство, което отъждествява оцеляването на режима с победа, да постигне траен мир? Или ще стигне до извода, че само по-настъпателна позиция и потенциално ядрено оръжие могат да гарантират бъдещето му?

Следващите 100 дни може да ни дадат отговорите.